Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Съобщението беше кратко и подписано с личния код на Толонен:

Ши Уард,

Не можете да виждате дъщеря ми, не се и опитвайте. За двама ви няма бъдеще и със сигурност не си подхождате. Стойте далече от жилището ми и в бъдеще се свързвайте с мене само в офиса. Накрая ви предупреждавам. Ако упорствате, ще направя всичко, което е във властта ми, за да ви унищожа.

Косата на врата му настръхна, докато четеше бележката още един път. Хвърли я и се върна към терминала. Седна и набра кода за достъп, който му беше дала Джелка. Частният й код, известен само на нея и на него. Изчака гневен и ужасен. Нещо — познаваше го, но не можеше да му даде определение — го бодеше в ключицата. Нищо не се появи дълго време. Екранът оставаше празен, само пулсирането на сигнала за изчакване показваше, че машината се опитва да ги свърже. Изведнъж, почти неусетно, екранът се промени, но не показа лицето й, както се надяваше, а съобщение. По-кратко от бележката на Толонен и по-малко лично, но все пак знак за него, че тя няма нищо общо с това:

„Нанкин. Южен порт 3. Меридиан. “

В Нанкин беше големият космодрум, който обслужваше колониите. Южен порт 3 е сигурно мястото на отлитане, а „Меридиан“ — името на кораба. Но защо му е оставила тези подробности? Освен ако…

Замръзна. Бързо изключи, после извика данните за полетите от Южен порт 3 в Нанкин и намери името на „Меридиан“ на втора страница. Потръпна. Имаше седем часа. Всъщност по-малко от седем часа. Само толкова време, за да стигне дотам и…

И какво? Той седна. Сърцето му туптеше до пръсване, ръцете му трепереха. Нищо не можеше да направи. Толонен е бил сигурен в това. Дори в този миг може би го следят. Но трябва да се опита. Никога няма да си прости, ако не опита.

Изправи се бавно, чувстваше слабост. Обърна се и хвърли поглед към тъничката ивица на картата, останала на пода в другата страна на стаята; сега успя да разпознае усещането, което не можа да назове. Беше тъмно, огромно и празно като шахта; ужасно и обезсилващо, то го смазваше даже докато беше още тук; караше го да се чувства изпразнен, близо до смъртта. Всичко беше загубено. Беше я изгубил.

Макар усещането да го обгърна, в него се пробудиха гняв и решителност. Не. Той ще опита. Ще отиде при нея, напук на заплахите на Толонен. Трябва да опита. Защото няма нищо по-важно за него от Джелка. Нищо в цялата безкрайна вселена.

Сучек вървеше до носилката. По Лао и Визак бяха на няколко стъпки пред него в челото на процесията. Приближаваха края на коридора и мястото на срещата. Леман грижливо подбра малобройния отряд, който маршируваше под знамената с черни кучета — само две дузини, включително и знаменосците. Затова Сучек се чувстваше неспокоен, отвратително беззащитен тук, на територията на Червената бригада.

Срещата бе препотвърдена от кратка бележка. Изпратеното до Дебелия Вон съобщение безцеремонно заявяваше, че босът на Куей Чуан ще се срещне с него само на територията на Червената бригада и никъде другаде. Уточняваше времето и мястото и информираше Вон И-сун, че копия от съобщението са изпратени и на всеки един от останалите четирима босове. Последното беше елементарна предпазна мярка, защото ако Дебелия Вон замисляше нещо срещу Куей Чуан , мястото изглеждаше също толкова добро, колкото всяко друго. Ако казаното от Визак беше истина, през последните шест месеца Триадата „Обединени бамбуци“, ръководена от Дебелия Вон, беше се разпростряла до Червената бригада на Юн Мъртвеца. В такъв случай на Сучек му изглеждаше странно да постъпват така — беше равносилно да си сложат ръката в устата на тигъра. Но Леман заповяда.

Забавиха ход. Не само Сучек броеше стражите на бариерата отпред и виждаше гъстия боен ред от знамена. Всички бяха дошли — 14 К и Жълтите знамена. Обединени бамбуци, Червената бригада и Во Ши Во — и всички с еднакви сили. Двете рехави дузини бойци от Куей Чуан явно пристигаха последни.

При мисълта за противника отпред пулсът му се ускори, гърдите му се изпънаха. За кратко изпита неувереност в действията на Леман. Сега класата беше съвсем различна. Едно беше да убиеш боса, друго — да се утвърдиш на мястото му. По Лао и Визак се поклониха на Леман, приели неизбежното. Може би тогава…

На бариерата се появи фигура. Дребничък, спретнат хан с наметало в кремаво и лилаво. Зад него чакаха четирима други хан на средна възраст и наблюдаваха приближаването на носилката.