Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Леман направи пауза и кимна бавно, замислено, сякаш унесен в сън. Но когато отново заговори, гласът му внезапно се извиси и отекна в огромното открито пространство:

— В замяна ще ви дам всичко. Всичко, за което сте мечтали.

Ким измъкна жака от предната част на терминала и върна проводника в металическата плочка под ухото си, после се отпусна на стола; дишаше на пресекулки.

— Добре е, много добре. И е лесно за използване. Мислех, че ще трябва време, докато свикна с него.

Хирургът отговори с усмивка:

— Всички мислят така. Има известна доза истина. Ти изпробва само началото. Виж, когато използваш вече придобитите умения — защото не можеш да забавиш скоростта на движение на съобщенията в нервната система — ти забавяш процеса на мислене до скоростта, с която четеш или говориш. Щом като отпадне това ограничение, мозъкът обработва постъпващите данни с феноменална бързина. Някъде около хиляда пъти по-бързо, отколкото без помощта на присадката. Но е необходимо време да се адаптираш.

Ким кимна. Беше вглъбен в себе си. Припомняше си какво бе усетил: мощта на преживяването. Информацията просветваше в главата му с почти заплашителна скорост. Изпита вътрешно ликуване, напрежение — и абсолютна яснота. Моментът го накара да почувства, че е пораснал, че е постигнал степен на острота, непозната досега. Искрите на чистата интуиция проблясваха в съзнанието му от една точка към друга като електрически разряди, той се опитваше да ги задържи, но нови и нови изпълваха главата му.

Отново обърна поглед към хирурга.

— Вие сам трябва да опитате. Сигурно ще ви е от полза.

Хирургът се разсмя.

— Всички казват така. Наричаме го „синдром на конверсията“. Тези, които още нямат присадка, се страхуват, а другите, които имат, с прозелитичен порив убеждават останалите да си направят операция. Но не мога да се подложа на нея, защото не ми е възможно.

— Защо? — Ким несъзнателно очертаваше с пръсти формата на пластината. Движението му издаваше, че за него имплантът е нов.

Хирургът го видя и се усмихна.

— За теб няма пречки — ти си теоретик, а не практик. Но опитите установиха, че операцията води до леко отклонение от моторния контрол. Губи се остротата в тази област. Сякаш увеличеното използване на паметта увлича други части от мозъка и отслабва функционирането му. Като хирург не бива да поемам подобен риск. Работя с ръцете си толкова, колкото и със знанията си. Не мога да си позволя да накърня моторните си реакции. Между впрочем, няма и да ми позволят.

След като го обмисли, Ким кимна.

— Ще има и други затруднения, нали?

В отговор хирургът се усмихна.

— Наричаме го интерфейс — обясни бързо. — От компютърния жаргон едно време. Интерфейс е затруднението при преминаване от едно състояние в друго. Защото през първите няколко секунди не можеш да кажеш и дума. Съзнанието е привикнало да отговаря на по-естествената за него скорост. Промяната на скоростта пречи, приспособяването е много трудно. Ефектът трае между пет и десет секунди, но ще е съвсем омаломощаващ за хирурга. Този ефект се получава само когато преминаваш на друго ниво и явно няма начин да се предотврати. Щом се включиш, съзнанието постепенно се ускорява. Нужни са почти две секунди, за да достигне пълна работеща бързина. При превключването липсва постепенна асимилация. Промяната на състоянието е мигновена и, в известен смисъл, шокираща.

— Опасно ли е?

Хирургът поклати глава.

— Съзнанието е жилава машина. Само се защитава от повреждане. Това представлява и ефектът на интерфейса — защитен механизъм. Без него би се развалило.

На вратата се почука. Влезе дежурният и след като се поклони на хирурга, връчи на Ким „запечатана“ карта със съобщение. Тъничката ивица от пластмаса мигаше безизразно под изкуственото осветление.

— Извинете ме за момент — Ким стана от стола и се отдалечи от терминала.

— Разбира се — отвърна хирургът. — Ще направя останалите посещения и ще се върна по-късно, ако желаеш.

Останал сам, Ким постави палец върху печата и задейства включването. Върху бялата пластмасова карта се появи съобщение. Той го прочете бавно, като с устни изговаряше всяка дума. Когато съдържанието проникна в съзнанието му, почувства колко мъчително бавен е нормалният път на действие. После го забрави. Препрочете бележката с изумление, а умът му се опитваше да разбере какво се е случило.

— Не би могъл… — промълви Ким с лице към вратата; позата му изведнъж се бе променила. Тялото му се стегна и се приведе като на борец. — Не…