Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Осем милиарда юана! Съзнанието на Бонер се замая от самата мисъл. Най-големият заем, който някога е отпускала неговата финансова къща. Макар Левър да бе спечелил в дребните сметки, заемът щеше да донесе внушителна печалба. Личният му дял като главен посредник възлизаше на четвърт пункт, но една четвърт от осем милиарда не е за подценяване.

И последният фен ще е гарантиран с основния дял на „ИмВак“, най-добрите на пазара. Бонер се изправи и се поклони на стария. В редица зад гърба му всички от екипа му направиха същото. Те не вдигнаха глави, докато Бонер заобиколи масата, за да постави подписа си под споразумението. По-късно същия ден щяха да подсигурят документа и ретинално, но работата им засега приключи. Сделката беше сключена.

Старият Левър се обърна, потърси с поглед главния иконом и щракна с пръсти, при което икономът веднага отвори широко вратите. В коридора чакаха шестима слуги с подноси с вино и деликатеси. Те бързо се насочиха към масата.

— Заповядайте — покани ги старият Левър, усмихнат широко, — да празнуваме! От днес целият Институт за генетични изследвания „Кътлър“ е мой. Заключи, зареди и наливай, както обичаше да казва дядо ми.

Той се разсмя и кимна на себе си. После взе чаша вино от най-близкия слуга и я вдигна.

— Това е велик миг и нищо… нищо не може да го развали!

Всички се скупчиха около масата, вземаха чаши, гласовете се повишиха за традиционния тост:

— Кан пей!

— Господин Левър…

Икономът се беше навел плътно до рамото на Левър и говореше с настоятелен шепот.

Левър се извърна.

— Да?

— Новини, господарю. Само отпреди миг. За Майкъл, господин Левър. Оженил се е. Оженил се е за оная Дженингс.

Мах и Кървал стояха в преддверието, когато Левър излетя от стаята със святкащи от гняв очи. Двамата чуха шума от счупването на подноса и ядния вик на Левър, но се изумиха от вида му — лицето, преобразено от страховита гримаса, размаханите пестници.

— Какво е станало? — попита Мах и хвана стария. — Какво, по дяволите, се е случило?

Левър спря рязко и се обърна към Мах.

— Майкъл. Предаде ме.

— Предал те е?

Левър потрепери.

— Оженил се е за нея. Подлецът е избягал и се е оженил за нея!

Мах го гледаше шокиран. Говореше за Емили. Майкъл се беше оженил за Емили Ашър.

— Не е възможно — отрони се от устата му след миг, — тя не може да го направи. Искам да кажа… — и разтърси глава, неспособен да го обясни. — Сигурен ли си?

— Не просто сигурен, абсолютно сигурен. Накарах да го следят. Аз… — Левър отново потрепери. — Той ме предаде, Ян. Подигра се с мене! Първо с момчето Уард, сега — и това!

— Може би са сбъркали нещо, може…

— О, не, този път той наистина го е направил. Само напук. За да ме ядоса. Моят син …

— Чарлз…

— Не. Аз сам съм виновен, трябваше да го очаквам. Трябваше да се досетя, че ще го направи — Левър потрепна и понижи глас. — Трябваше да наредя да я ликвидират.

Мах хвърли поглед към Кървал и поклати глава.

— Не, Чарлз. Нямаше да бъде решение. Трябва да се примириш и да му покажеш, че това не означава нищо за тебе.

— Нищо! — Левър затвори очи и на лицето му се изписа внезапна болка, сякаш е видял нещо ужасно. — Момчето беше всичко за мене. Всичко. А сега…

— Трябва да му покажеш, че не държиш на него — този път Мах настояваше. — Това е единственият отговор, Чарлз. Единственият отговор.

Лу Бакенбарда, босът на Куей Чуан , скочи на крака със силен рев. Бележката от Дебелия Вон, надраскана на ръка, лежеше на бюрото пред него и съдържаше само шест думички, които предизвикаха гнева му.

— Как се осмелява тоя никакъв шибаняк да ми нарежда какво да правя! Как се осмелява да ме нарича така, сякаш съм един от бегачите му!

Хората на Лу стояха с наведени глави, извърнали поглед. Те тъкмо се бяха задълбочили в един план за Долните нива, обсъждаха скорошното нахлуване на 14 К в източните палуби и движението нагоре по нивата на Червената бригада по северните им граници, опитваха се да изготвят контрамерки, но всичко това изчезна от съзнанието на Лу Бакенбарда. От десет минути той беснееше и бе подложил на изпитание въображението си, за да измисля нови и нови имена, с които да нарече 489 на „Обединени бамбуци“. Въпреки това всички знаеха, че Лу Бакенбарда ще отиде. Трябва да отиде. Защото сега Дебелия Вон беше силен, съюзът му със Съвета — стабилен, а пък през последната година късметът бе напуснал Куей Чуан , разпаднали се бяха някогашните здрави връзки със съседните Триади.