Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Джелка искаше да изрази съмнение по този въпрос. Помисли си, че войниците винаги са били такива, каквито са и сега — сбъркан елит. Някои по-сбъркани от останалите. Но запази мълчание и се усмихна, сякаш се съгласяваше с него.

Хаузер й отговори с усмивка, доволен от мълчаливото й съгласие.

— Тогава и работата ни беше по-проста: да арестуваме шепа недоволстващи, да обезпечим гладкото функциониране на нивата. Никакви такива: „Кой ми е приятел? Кой — враг?“

Толонен въздъхна и прокара салфетка по устните.

— Така беше, Свен. Ако можех да ти отговоря защо… — той поклати глава с тъжно изражение на лицето и се пресегна към чашата си. — Честта не може да се купи с пари. Трябва да се възпита. Трябва да я имаш по рождение, да е част от човека. Ако не е… — той надигна чашата, отпи голяма глътка и я остави на масата с присвити устни.

Докато го гледаше, Джелка си помисли за Ким. Истина ли беше това, което твърдеше баща й? Наистина ли честта се получава по рождение? Не може ли човек да притежава чест и достойнство по природа?

— За нещастие живеем във времена, когато високите стандарти изчезват бързо — продължаваше баща й. — Рядкост са младежите като сина ти, Свен.

Джелка отново сведе поглед, без да сваля усмивката от лицето си. Старият губернатор изпъчи брадичка при забележката на баща й и кимна сурово. Заприлича й на герой от исторически филм по тривизията и на устните й се оформи подходяща шега. Но трябваше да се подчинява на установените правила, дори да не й харесват. Не отрони и дума, само премести поглед от губернатора и съпругата му към сервитьора и посочи с ръка да напълни чашата на дамата.

— Изглеждаш развълнувана.

Погледът на Джелка се върна към бившия губернатор и тя осъзна, че той се обръща към нея.

— Моля, майор Хаузер?

— Заради пътешествието. Сигурно ще е чудесно да видиш всичко това толкова млада. Аз бях в края на четирийсетте, когато за първи път попаднах там.

Джелка все още не можеше да го разбере. С притеснен вид потърси погледа на баща си за обяснение, но маршалът се бе вторачил в масата, сякаш бе потънал в мисли.

— Да — продължи губернаторът, — спомням си ясно, сякаш беше вчера. Луните на Юпитер, видени за първи път…

Тя се засмя.

— Извинете ме, но се боя, че грешите.

Сега старецът се притесни и се обърна към баща й:

— Какво означава това, Кнут? Мислех, че си уредил всичко?

Бузите на Толонен се обагриха леко. Той срещна погледа на стария си приятел твърдо, но гласът му прозвуча по-тихо от обикновено:

— Още не съм й съобщил, Свен. Моля те…

— О… — за миг старецът явно се обърка, но после се обърна и погледна отново към Джелка. — Е, добре, след като го издадох, мисля, че трябва да научиш всичко. Предполагам, че баща ти е искал да те изненада, така ли?

Джелка изстина. Продължително се взря в баща си. Какво е направил пък сега?

— Пътешествие? — попита, забравила за миг присъствието на гостите.

— Щях да ти кажа тази вечер — Толонен все още избягваше да я гледа. — Когато нашите приятели си тръгнат.

Леко натърти на думата „приятели“, с което искаше да й припомни задълженията й на домакиня, но тя го пренебрегна.

— Отново го правиш, така ли?

Тя усети как гостите се вдървиха на столовете си. Най-сетне баща й се обърна с лице към нея.

— Какво правя?

— Месиш се… — произнесе го меко, но въздействието на думите й не можеше да се смекчи. Имаше предвид Ханс Еберт и натиска на баща си да се омъжи за него. Тогава той сбърка, грешеше и сега. Тя обичаше Ким. Нямаше да се раздели с него. Не и заради някакъв войник!

Джелка потрепери, осъзнала колко далеч са я отвели мислите й. Нима наистина мрази тези приказки за дълга и за потеклото? Мрази цялата тази военщина?

— Джелка… — извика баща й, — трябва да ме послушаш. Това аз най-добре мога да го преценя. Наистина…

Тя сгъна салфетката си и я запрати на масата, след което се изправи. Обърна се към губернатора и съпругата му, поклони се леко с бегла извинителна усмивка.

— Съжалявам. Не се чувствам добре. Ако ме извините…

Тя понечи да се обърне, но баща й я спря.

— Къде възнамеряваш да отидеш, момиче?

Тя си пое дълбоко въздух, след това се обърна и се изправи пред него. Беше го разсърдила. Той беше побеснял. Никога не го бе виждала такъв. Видът му я изпълни с твърдост да направи това, което бе решила. С лице към него, тя му се противопоставяше открито за първи път в живота си.

— Какво става? — попита Джелка.

Той махна с ръка, за да й посочи мястото, което трябва да заеме. Тя остана, както си беше, далеч от масата, пред отместения назад стол. Баща й видя това и сведе поглед.