Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Из Чун Куо се понесе удивен шум. Промяна. Никога не са предполагали, че ще чуят тази дума от устата на един танг. Но Ву Ши още не беше свършил:

— И последно, има още един значим въпрос, който нашият народ трябва да посрещне открито. Предизвикателство, което трябва да ни обедини през предстоящите години. Дълго предпочитахме да го премълчаваме, да го пренебрегваме, сякаш ще се разреши от само себе си. Но той няма да изчезне. И тъй, трябва да поговорим откровено по най-големия въпрос на времето. Да си отговорим дали сме свободен, сигурен и проспериращ народ? Или ще се окажем разцепени, великите ни Градове ще бъдат разрушени, институциите ни ще потънат в анархия и хаос?

Главата на танга леко се повдигна. Сега в очите му пламтеше яростно предизвикателство.

— Не можем да допуснем това. Да допуснем децата ни да страдат. И затова трябва да се противопоставим на факта, който от толкова време стои пред нас. Броят ни е прекалено голям. Чун Куо пъшка под това бреме. Ето защо във времето, което е пред нас, ние, Народът и Седмината, трябва да действаме заедно. Това е шансът ни отново да станем силни, да обезпечим стабилността и общото благоденствие.

Докато последните думи отекваха по света на нивата, камерата се изтегли назад и отново показа драконовия трон, колоните, стълбището. Златната завеса бавно падна.

Ву Ши стана от мястото си и заслиза бавно по стъпалата, премина покрай кланящите се техници и влезе в стаята за гости в задния край на студиото. Стражите с ниско наведени глави отвориха вратите пред него. Вътре, в далечната страна на стаята седяха събратята му тангове Цу Ма и Ли Юан с погледи, вперени в гигантския екран. Когато влезе, те се обърнаха и станаха на крака, за да го поздравят.

— Добре беше — Цу Ма прекоси стаята и бързо му стисна ръката.

— Да — добави усмихнатият Ли Юан, — научил какво го чака, народът ще прекара неспокойна нощ.

— Дори така да е — Ву Ши седна сред останалите, — думите звучаха неубедително, докато ги изричах. Всички тези приказки за нова ера, за мир и стабилност, за съвместна дейност на Народа и Седмината. Горещо желая да е така, да може един призив към тях да е достатъчен, ала се боя, че предстоят мрачни времена, преди нещата да се пооправят.

Цу Ма гледаше надолу замислено.

— Може би. Но ако кажем повече, ще ускорим идването им. Не, тази вечер ти говори добре. Остава да се молим думите ни да се сбъднат, дори когато се подготвяме за най-лошото.

— За молитви ли говориш, братовчеде Ма? — Ли Юан се смееше тихо. — Дотам ли стигнахме вече?

Цу Ма мрачно го погледна.

— Може би така трябва да кажем, Юан. Молитви и песнопения, камбани и икони, тамян… както в добрите стари времена.

Ву Ши го погледна и се намръщи.

— Сериозно ли говориш, Цу Ма?

Цу Ма се обърна с нерадостна усмивка.

— Не, скъпи приятелю. По-скоро ще се оставя братовчедът Ван да ми пререже гърлото, отколкото да поискам да се връщаме в онези ужасни времена. Но както съобщават последните доклади, подобно мислене е широко разпространено и то толкова нагоре, че вече е стигнало до Средните нива. Те изпитват нужда от нещо, което Градът не може да им даде.

Ли Юан кимна.

— Аз също дочух нещо подобно. Говори се за нови култове и движения по Долните нива. Моите сили правят всичко, за да изкоренят израстъците, но градината е занемарена от дълго време, бурените са много. Опасявам се, че наближава денят, в който ще трябва да предадем тези райони на тъмнината.

Ву Ши въздъхна.

— Признавам, че така мисля и аз. Казвам, че трябва да надделеем, но дълбоко в себе си не съм сигурен.

Цу Ма кимна.

— Да приемем смело истината, братовчеди. Така говореше Ван в Астрахан, когато за пръв път видяхме, че това вече е и сред нас. Живеем в нови времена. Сега по нов начин се мисли и действа. Разправят, че по времето на прапрадядо ми всичко под небесата, дори ван ву , десетте хиляди, се кланяли при звука на гласа му, пред тържествения блясък на погледа му. А сега? — той се засмя кисело. — Сега очите ни загубиха гневния си плам, гласовете ни — смразяващата си власт. Или поне така изглежда. А Градовете ни… Градовете ни са населени със сенки на страх, невежество и ненавист. Как би могъл да се пребори човек с такива сенки?

— Въпреки това трябва да го направим.

— Да, братовчеде Юан. Трябва да се пазим и от вътрешните сенки — сенките на страха и отчаянието. Защото ние, които управляваме, не сме като останалите хора. Ако паднем, кой ще застане на мястото ни? Ако се предадем, всичко е загубено.