Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

И отново гласът му секна.

— Какво е станало? — подкани го тя меко с въпроса си. — Какво ти е казал !

Той си пое дълбоко дъх и тръсна глава.

— Не е важно какво ми е казал, а как го каза. Старите му приятелчета се бяха събрали у нас. Знаеш ги, онази пасмина, дето я впрегна да финансира проекта му за безсмъртието. Исках да говоря с него насаме, но той отказа. Дори не ме пусна в стаята. И тогава… — той облиза устни и продължи: — Безнадеждно е. Но той не пожела да го разбере — вдигна към нея поглед, изпълнен с отчаяние. — Иска да му се подчинявам като роб — да изпълнявам всичко, което ми нареди. Не мога да бъда такъв, Ем, не мога! Иска твърде много от мен. Винаги е искал.

— Разбирам… — но тя не можеше да го разбере, все още не. Беше станало нещо особено. И той го криеше от нея.

Тя се извърна, заета за момент със запарването на ча . Когато отново го погледна, той се беше навел напред и я наблюдаваше със странен поглед.

— Какво има? — попита тя, докато поставяше чаша на масата пред него. — Какво криеш?

Той се опита да се засмее, но се чу странен отчаян звук.

— Ти си прекрасна жена, Ем. В работата си нещо повече от добра. Около теб витае нещо. Някаква сила… — той сви рамене и леко се отпусна назад. Движенията му бяха непохватни, малко пресилени, сякаш се контролираше с усилие. — Усетих го още от началото, още преди да започнеш да работиш за мен. Аз те бях забелязал. Досещаше ли се? Свикнах да те търся в офисите на баща си. Аз…

Погледна към ръцете си, сякаш изведнъж му бе станало трудно да каже това, което възнамеряваше. Отново хвърли поглед към нея и видя промяната.

— Глория Чун… спомняш ли си я, Ем? Домакинята на партито, на което бяхме. Онази вечер тя ми каза нещо, което трябваше да съм разбрал вече, но не го бях осъзнал до този момент. Е, добре, тази вечер, изправен лице в лице с баща си, си спомних думите й. Разбери ме, трябваше да направя избор. Не мисля, че стария някога го е било грижа за това. Каквото и да беше ми заповядал, щях да го изпълня. Каквото и да е. Но не и това …

Емили поклати глава и в този миг загуби търпение.

— Какво , по дяволите? За какво говориш, Майкъл?

— За теб — погледът му внезапно я прониза. — Това беше всичко. Поиска от мен да се оженя за дъщерята на Джонстънови, а аз му отказах. Както и преди, само че тогава не знаех защо. Но тази вечер бях напълно уверен. Бих се съгласил да направя каквото и да е, каквото и да е. Но да те загубя, Ем… Не, не мога да го сторя, само не и това.

Той се изправи неуверено и я хвана за ръцете.

— Още ли не можеш да разбереш? Искам да се оженя за тебе, Ем, искам да бъда цял живот с тебе.

Признанието му я стъписа, завари я съвсем неподготвена. За миг остана безмълвна, но когато се съвзе, поклати глава.

— Какво ще каже баща ти? Ти го обичаш, Майкъл, нуждаеш се от него. Ако се ожениш за мене, той ще те лиши от всичко.

Майкъл сви рамене и тежестта на загубата проблесна в очите му.

— Може да е така, но всичко свърши, Ем. Ние скъсахме. Няма път назад. Сега сме само ти и аз. Ако ти пожелаеш. Ако чувстваш нищожна част от това, което изпитвам към теб.

Тя се разсмя, но смехът й прикриваше вцепеняващата изненада — почти страхопочитание — че той е направил такава жертва заради нея.

— Искам те, Майкъл Левър — промълви тя, учудена от силата на чувствата си към него в този миг. — Ще бъдем само ти и аз. За цял живот. Без да се обръщаме назад, нали? Без да се обръщаме.

Не бяха давали прием от много време и Джелка се чувстваше непохватна и неопитна в ролята на домакиня. Гости им бяха семейство Хаузер, приятели на баща й от години. Съпругът беше бивш служител от сигурността и бивш губернатор на колониите, а съпругата му — съпруга на войник — мълчаливо му се подчиняваше. Синът им Густав бе дошъл да работи при маршала като офицер и наскоро бе преназначен. Джелка често го виждаше около дома си, макар той да не се показваше много. Изглеждаше приличен младеж, въпреки че също носеше нещо надменно, като родителите си.

На масата тя се извръщаше и даваше нареждания на прислугата, за да се увери, че всичко върви гладко, после отново се обръщаше към гостите, за да е спокойна, че разговорът продължава. Не че имаше някакъв проблем, тъй като двамата мъже обсебиха разговора. Започнаха със спомени; след като си доляха чашите с вино и приключиха с десерта, прескочиха от старата към постоянната тема: колко се е променил светът.

— Едно време беше много по-просто — започна Хаузер, кимна и погледна към жена си. — Ценностите бяха по-силни, чиновете — ясно определени, а не като днес — той сръбна, облегна се назад и удостои Джелка с поглед. — Не се поставяше въпросът за раздвоената вярност. Мъжът беше това, което казваше, че е.