Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Настъпи мъчителна мрачна тишина. Ненадейно в този миг екранът отново светна.

— Братовчеди…

Говореше Ван Со-леян. Кръглото му лице изпълни огромния екран. Усмихна се, щом ги видя.

— Ву Ши… ти говори добре тази вечер. Наистина, когато каза, че идва ново начало, нов шанс да поправим нещата, говореше за всички ни. Така е, братовчеде, така е. Само времето ще покаже колко важен момент беше този. Това е радостен, наистина величав миг за Седмината и за народа на Чун Куо. Нека оттук насетне вървим все напред и осъществим мечтата си за нова епоха. Аз самият без капка колебание ще се устремя към тази цел. Бъдете уверени в продължаващата ми подкрепа за всички мерки на Съвета, насочени към постигане на тази цел.

За миг усмивката му се разтегли и заприлича на резка върху пребледнялата, разлята по целия екран плът. Неочаквано Ван наведе глава.

— И така, желая ти лека нощ, братовчеде Ву. Както и на братовчедите Цу Ма и Ли Юан. Нека боговете ви закрилят.

Образът изчезна от екрана. Тримата тангове останаха зашеметени и безмълвни, взрени един в друг. Най-сетне Цу Ма развали магията:

— Какво беше пък това нещо, в името на боговете? Какво крои този хитър мръсник?

— Каквото и да е, бъди сигурен само в едно — нито една от думите на нашия братовчед не беше случайна — каза Ву Ши с раздразнение в гласа.

— Може и така да е — съгласи се замислен Ли Юан. — Сега поне сме предупредени.

— Правилно — и Цу Ма се облегна на стола си. За миг нещо блесна в очите му. — Има поне един, който хвърля сянка, достатъчно дълга, за да се бием с нея.

Някой яростно удряше по вратата. Емили се събуди и посегна към оръжието, което винаги държеше на нощната си масичка, а сърцето й туптеше като чук. За миг й се бе сторило, че е в мъничкия си апартамент в хсиен Мюнхен, и когато осъзна, че сега е в Америка, седна разтревожена.

До леглото нямаше оръжие, само часовник. Минаваше четири през нощта и апартаментът бе потънал в мрак. За момент остана седнала, дишаше леко, ослушваше се. Докато се чудеше дали не си е въобразила, отново се потропа.

Трябва да е Мах. От охраната няма да се затрудняват първо да чукат.

Тя се разгневи, после бързо стана и наметна робата си. Трябваше да има сериозно извинение да я буди в този час. Адски сериозно извинение.

Ядосана, натисна бутона за камерата, хвърли кратък поглед в дългото колкото цялата стена огледало до вратата и погледна към екрана.

— Майкъл…

Майкъл се бе облегнал на стената до вратата. Ниско подстриганата му глава бе наведена, тялото — отпуснато напред, сякаш е болен. Гърбът му се олюля леко и той погледна към камерата с потъмнели очи.

Не, не беше болен. Пиян.

Докато изучаваше лицето си в огледалото, се чудеше какво може да иска от нея. После с леко потрепване тресна резето.

Той едва се държеше на краката си и я гледаше. Тя понечи да го скастри, но се спря бездиханна:

— Майкъл… — видът му я нараняваше. — Какво се е случило?

Той извърна поглед, след това отново впери в нея очи, пълни със сълзи. Никога не го беше виждала такъв. Винаги е бил толкова силен, умен, уверен — дори, когато нещата са изглеждали безнадеждни. Погледът в очите му я ужасяваше. Никога не бе виждала събрано в нечий поглед толкова страдание, такова безкрайно, безнадеждно чувство за загуба.

— Влез — покани го тя меко и подложи рамо под ръката му, за да го подкрепи. Въведе го вътре и затвори вратата. — Ще направя ча , докато ми разкажеш какво е станало.

— Всичко свърши — той трепереше, лицето му беше изкривено от внезапно страдание. — За мен няма път назад. Всичко между нас свърши.

Тя го погледна отстрани в лицето. Питаше се за какво говори.

— Кой?… — започна, но се досети.

— Той ме наруга, Ем. Старият задник ме наруга.

Думите бяха гневни и обвинителни. Но под ожесточението се криеше прясна рана, което я изуми.

Тя го настани на един от големите столове в кухнята и започна да приготвя ча . Умът й работеше бързо.

— Кенеди — Майкъл каза това, което тя вече беше разбрала. — Беше негова идея. Мислеше си, че с това ще помогне и ще разреди напрежението, ще отвори нови възможности да увеличим капиталите и да разгърнем кампанията. Добра идея и точно навреме. Но аз не…

Гласът му пак секна предателски. Той затвори очи и силно стисна клепачи, но сълзите победиха усилията да ги задържи.

— Не знаех — пророни тя меко, съчувствено, — мислех, че го ненавиждаш.

— Да го ненавиждам? — той се засмя и отново отвори очи, за да се втренчи в нея с мрачен поглед. — Не бих могъл да изпитвам такива чувства, той ми е баща. Той е…