Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Бен се отпусна назад да обмисли проблема; преценяваше какво би направил на мястото на Виртанен. Мъжът изглеждаше толкова уверен и спокоен. Трябваше да има план. Не беше от тези, които ще се жертват просто заради отмъщението. Не и след като изчака така търпеливо да стигне дотук. Имал е десет години да измъти отговора на въпроса. С какво ли е пристигнал? Каква ли интрижка замисляше?

Бен чакаше. Най-напред не се случи нищо, но…

Разбира се, помисли си той, разширил очи, докато горе на екрана старците коленичеха пред Виртанен.

Двама от стражите се приближиха и застанаха между Виртанен и старците със заплашително вдигнати оръжия. Момент на сърдит шепот — и старците се отдръпнаха назад. През това време зад тях, от вратата на средищната къща се появи мъж, полускрит от мрака; висок мъж, може би с цяла глава над Виртанен, с широки рамене. Беше облечен в тъмна мантия и косата му беше сплетена. В ръка държеше тънък сребърен жезъл.

Бен се разсмя, когато разпозна какво държи той. Бутало. Бутало от стар двигател с вътрешно горене.

Мъжът слезе долу и от тълпата се разнесе песнопение. Нисък, почти животински звук, който изпълваше трепкащия мрак.

— Тюл… Тюл… Тюл…

Бен превключи камерите и разположи едната така, че да държи на фокус лицето на Виртанен, а другата — лицето на новодошлия. Разполовил екрана, гледаше приближаването и на двамата. Те спряха един срещу друг на не повече от една ръка разстояние.

Песнопението заглъхна.

Отблизо Тюл беше противен. Счупеният му нос изглеждаше въздълъг, докато парализираната му лява страна бе изкривена в постоянна усмивка. Очите му обаче бяха строги и погледът му към Виртанен напомняше студено пресметливо втренчване на хищник от океанските дълбини.

Виртанен, явно непривикнал на такова ожесточение, за миг извърна поглед, после се застави да отговори на непоколебимия взор.

— Тюл…

Кривата усмивка се разшири, Тюл се приближи и прегърна Виртанен.

— Ти пристигна — и Тюл отстъпи назад.

Бен, който ги гледаше от тъмнината от километри разстояние, имитира звука, създаден от положението на устните.

Усмивката на Виртанен беше пресилена.

— Готов ли е народът ти, Тюл? Знаят ли какво трябва да правят?

Тюл плъзна поглед към тълпата и кимна.

— Знаем какво трябва да правим. А ти? Ще удържиш ли обещанието си към нас? Ще имаме ли още неприятности със силите ти?

Виртанен леко повдигна брадичка, явно затруднен.

— Изпълни твоята част от сделката, Тюл, и аз ти давам дума. Никой няма да ви тревожи. Долината ще е ваша.

Бен кимна. Да, и щом Тюл и хората му завладеят Имението, Виртанен ще изпрати в него войските си. Ще бъде, разбира се, твърде късно да се спаси семейство Шепърд, но натрапниците ще бъдат наказани. Унищожени до последния мъж, жена и дете, както е прието.

Сред редиците на служещите в Имението ще има „самоубийства“, също и сериозен пожар в централния архив. Ще липсват особено важни части от информацията. Сред персонала от сигурността ще се намери виновник, но досието му ще се окаже прочистено. И него ще намерят, погълнал цианид, за да не се яви на разпит.

В края на краищата разследването на танга ще покаже, че Виртанен е действал бързо и правилно. Че е направил всичко възможно, за да се опита да спаси семейство Шепърд. Ще остане някоя искрица подозрение, но няма да е достатъчна да накара танга да действа. Поне не сега, когато връзките на Виртанен с Триадите са толкова важни.

Бен изучаваше мъжа. Виждаше слаба следа от напрежение, но не повече, отколкото е естествено в подобна ситуация. Можеш да приемеш Виртанен за чиста монета. Ако не го познаваш по-добре, дори можеш да повярваш, че думата му струва нещо.

Ако не го познаваш по-добре.

Остави първата камера фокусирана върху Виртанен и превключи на втора, като я въртеше бавно, за да хване тълпата, стражите, старците. Канеше се да погледне и назад, когато вниманието му бе привлечено от някакво движение в камерата от далечната страна — във вратата на една от околните колиби. Придвижи се натам.

Момичето стоеше съвсем близо до вратата. Бледата му деликатна ръка висеше надолу. За миг той се поколеба дали не е игра на светлината, но когато тя се появи отново, видя, че не се е заблудил. Същата огненочервена коса. Същите зелени като на котка очи.

Дъхът му секна, той беше стъписан от приликата. Беше по-слаба и с няколко сантиметра по-ниска, но дори и така можеше лесно да мине за нейна сестра.

— Катрин… — прошепна той, втренчил се в лицето й, сякаш стоеше пред нея.