Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Тя сведе поглед. Нещо ставаше. Неяснотата на предложението му й говореше толкова много. Защо иначе ще иска толкова да я разсее?

— Приготовленията… направи ли ги?

Бен й отговори със смях:

— Не. Не всичките.

— А за какво са? Какво става?

Видя, че устните му се опитват да кажат нещо, че се двоуми и извръща поглед, и разбра, че е права. Нямаше нищо , той не се канеше да произнесе нищо, но очи в очи с нея беше неспособен да я излъже. Тя сведе поглед усмихната.

— Нещо като… — започна той. Но още докато го изричаше, въздухът се разцепи от експлозия; ниският кънтящ звук разтърси къщата и изтрещя в прозорчето.

Тя скочи на крака и изпусна книгата.

— Какво, за Бога…?

Но Бен се усмихваше, почти се хилеше доволен.

— Започна се — той се извърна от нея. — Най-сетне се започна.

Бен стоеше на осветената от слънцето ливада с бинокъл на очите. Далече вляво, където долината завършваше с остър ъгъл, на фона на перлената белота на стените на Града бавно се издигаше тъмна струйка дим.

— Какво е това? — Мег нежно се облегна на гърба му.

— Печатът — отвърна той. — Взривиха печата.

— Кои?

Бен поклати глава и се засмя.

— Не съм сигурен. Но ще разбера.

Тя видя как той се обърна и закрачи обратно към къщата и се досети, че крие нещо. Защо? Изви очи към бавно виещата се спирала от дим и се намръщи. Като знаеше, че няма избор, се обърна и се затича по стръмния скат след него.

Бен беше горе в старата стая на баща им, вторачен в екрана, с пръсти, прехвърчащи по командното табло.

Тя остана неподвижна за миг, загледана в него, усетила странната, почти трескава възбуда, с която се беше навел над клавиатурата, и пристъпи напред.

— Какво става, Бен? Хайде, трябва да ми кажеш.

Той се извърна и отговори:

— Вече стана, Меги. След толкова години най-сетне се случи. Някой е дошъл да ни унищожи.

— Дошъл… Какво искаш да кажеш с това „дошъл“?

— Нападнати сме, Мег, ето какво. Линиите за свръзка със стражевите кули са прекъснати, печатът е взривен, в устието на реката има натрапници.

Тя застина с поглед, вперен в него, пребледняла.

— Трябва да го съобщиш на генерала. Незабавно трябва да изпрати някого.

— Не — ясно и твърдо произнесе той и отново се обърна към екрана, за да започне да набира нова последователност от клавиши. — Искам сам да се справя с тях.

Тя само слабо изстена.

— За Бога, Бен, какво искаш да кажеш? В долината има натрапници. Трябва да бъдат унищожени. Ние не можем да го направим. Не знаем как!

— Не казах „ние“. Искам да се заключиш в избата.

— Ти искаш… — внезапно млъкна, докато нова мисъл замести онова, което се канеше да каже. — Къде е майка, Бен? Къде, за Бога, е тя?

— Изпратих я — промълви той, съсредоточен върху съобщението, което изписваше на екрана. — Помолих я да ми донесе нещо от града и тя тръгна преди два часа. Няма за какво да се безпокоиш…

— Не трябва да се безпокоя? — тя се изсмя остро и нервно, ужасена от думите му. — Не разбираш ли какво става, Бен? Атакуват ни! Имението е нападнато!

— Зная — спокойно отвърна Бен, — и ти обещавам да бъда внимателен. Но не трябва да се тревожиш. Ще се оправя с тях.

Тя потрепери и го погледна така, сякаш не можеше да го познае, после тръсна глава изненадана, за първи път истински изненадана от него.

— И какво мислиш да правиш?

Той леко се извърна, като през това време натисна клавиша за изпращане, и повтори:

— Ще се бия с тях. Мег. Ето какво ще правя.

— Ще се биеш с тях? Как?

Той отмести поглед, блеснал от възбуда.

— Такова нещо не се случва всеки ден. Трябва да се възползвам от него.

Тя се втренчи в него внезапно прозряла. Той ще заснеме всичко на филм. Ще направи от всичко страхотно приключение. Тръсна глава.

— Не. Бен. Няма да го правиш!

— Не? — Бен изчисти екрана и се извърна към нея. Енергията в погледа му я пронизваше. — Виж ме само!

За миг тя помисли да се опълчи, да съобщи на генерала зад гърба му, но като стоеше тук и го гледаше, разбра, че не би могла.

— Хубаво — тихо промълви Мег. — Воювай с тях, щом искаш. Но трябва да ми позволиш да ти помогна, Бен. Трябва.

— Добре — съгласи се той и нежно стисна ръката й, сякаш това бе искал през цялото време. — Тогава ела бързо. Имаме много работа.

Лежаха сред високата трева, на твърдата земя, на стотина чи от отвора в стената. На мястото на печата сега се виждаше идеален тъмен кръг колкото пет човешки боя, около който перленобялата стена бе одимена и почерняла. Самият печат беше разрушен. Лежеше на тревата под огромната дупка, съвършеният му овал беше разкривен като счупено огледало и дълги късове от чист бял лед се разперваха като ветрило по зеленото.