Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Но дори след като се чу викът, страховитите нападатели се втурнаха към челото на тълпата. Писъците изпълниха въздуха. Ужасяващи, жалостиви писъци, сякаш умираха истински хора.

Най-напред тълпата беше изтласкана назад от злостната яростна атака. Неколцина паднаха под дъжд от удари, с отсечени от телата крайници или размазани с чук черепи, но останалите, окуражени от усилията на младия страж на замъка, пак започнаха да се бият. Като използваха каквото оръжие им попадне под ръка, изтласкаха хората от саловете стъпка по стъпка назад към митницата. Още по това време ония от саловете се присъединиха към нападателния отряд, струпаха се на стълбите и навън по осветения от лампи кей.

От сигурната си и удобна позиция над града Мег свали бинокъла и се обърна с лице към брат си.

Гледаше как Бен рита и се клати, после се залюля и рязко замахна, нанесе злостен удар във въздуха, без да откъсва очи от екрана пред себе си. Тя знаеше, че долу на калдъръма пред митницата морфът на караула рита и се клати, после се залюлява и замахва рязко, нанася злостен удар — движенията му са съвършено повторение на тези на Бен.

Тя потрепери, изплашена от чистата физическа сила, от неразбираемата ярост на всяко движение.

— Те са толкова много — промълви тя тихо. — Планът ти никога няма да проработи, Бен. Бързо ще смажат морфите.

— Почакай — той леко се отмести назад, без да изпуска от очи екрана дори когато ръцете му доуточняваха нещо върху контролното табло до него. — Далеч сме от края.

Тя го видя да вдига ръка, сякаш да предотврати удар, след което се олюля и извъртя като че изрисува фигура във въздуха. Долу от града виковете и писъците продължаваха.

Екраните се бяха оживили. Близки кадри на премазани ръце и агонизиращи лица стояха редом с обемни планове на мънички фигури, воюващи под лампите на пристанището. Металът се бе врязал дълбоко в плътта, едната — истинска, другата — направена , а кръвта се лееше като струя на тъмен водоскок.

Приближи се и дай панорама — мислеше си тя и преглътна, като си припомни колко пъти са правили такива неща с морфите. Но този път беше различно. Истинско. Или поне полуистинско.

Мег разглеждаше различните образи на битката. Родените в Глината бяха задържани на кея до търговския кораб. В решителните моменти на битката, когато Бен беше накарал екипажа да се разтича по дървените рампи и да се хвърли срещу нападателите, морфите размахваха крайници френетично. За първи път имаха успех и неколцина от Глината паднаха тежко ранени. Но всичко се обръщаше бързо. Сега над трийсет морфа лежаха на кея, неподвижни или силно повредени, докато още двайсетина се люлееха, захлупили лице във водата отдолу. Оставаха по-малко от половината. За една-две минути щяха да ги смажат, нямаше да удържат левия фланг.

Мег се извърна назад и вдигна бинокъла към очите си да разбере какво става на другите места. Един от странните парни салове бе спрял до стъпалата на митницата. Надолу по реката още четири сала образуваха зигзагообразна линия по водата и тъмните им туловища бавно завиваха към залива. Вторият беше на не повече от петдесетина метра и ако първият сал се движеше, хората от саловете щяха да дебаркират трудно.

Освен ако не използват желязната рампа.

Тя леко се обърна и фокусира сала. На борда му кипеше трескава дейност; размахваха ръце, викаха. Докато гледаше, един от войниците — може би щурманът — зашлеви един от хората си и го събори, след което, посочил с пръст към рампата, накара двамата кормчии да изнесат мъчноподвижния кораб силно напред. Тя не откъсваше поглед от сала, който бавно се завъртя, избягна закотвения наблизо кораб и се насочи към пролуката в стената.

За миг се плъзна навътре с нос, точно прицелен към рампата, но внезапно се разнесе огромна експлозия.

Мег усети как гръдният й кош се свива. В последвалата отекваща тишина тя чуваше плисъка на падащи във водата тела. Можеше да види мъничките отломъци от камъни и метал, плът и натрошени кости, премятащи се във взривената тъмнина.

На кея до митницата битката беше стихнала. Нападателите криволичеха назад и ужасени се взираха в останките от корабокрушението.

— Какво става? — питаше се Мег и за миг си помисли, че е избухнал парният котел на сала. Но щом се извърна и видя усмивката на Бен, разбра. Беше минирал желязната рампа.

Съчувствие. Това му липсваше. Нещо, което баща й, Хал, притежаваше, но не и Бен. Това бе търсила у него, но не го бе открила, докато го наблюдаваше пред стария хамбар, докато размахваше косата. Простичко човешко съчувствие.