Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Бен изви китка, прекъсна за миг веригата, която го свързваше с караула, и отстъпи три крачки назад. Когато се изключи, нададе смразяваш кръвта вик и полуизтича, полупадна към екраните.

От града долу тя чу същия отекващ вик на караула, смразяващия писък на смъртно ранен човек, и се обърна да погледне. Един мъж от саловете беше паднал на колене и брадвата на караула се бе врязала до дръжката в гръдния му кош.

— Бен — прошепна тя, усетила през тялото й да преминава болезнена тръпка, — какво, за Бога, правиш, Бен?

Но той не й обърна внимание. Тя продължаваше да гледа, когато небето отново се обля в светлина. Закотвените в средата на реката джонки пламнаха и се завъртяха в дирята на последния сал. До нея достигнаха паникьосани викове и плясък, сякаш някои от хората по саловете се хвърляха зад борда, но за повечето беше вече твърде късно. Когато първата джонка се прилепи към сала, върху него се изсипа дъжд от въглени и горящи дрехи и превърна морския съд в огромна завеса от буен пламък.

Мег пребледня и простена.

От всички страни морфите се надигаха от местата, където бяха паднали, пълзяха и куцукаха, подскачаха на един крак или просто се влачеха към противниците си, забравили получените удари, после се хвърлиха към нападателите си в опит да ги изтласкат.

Пред митницата младият страж беше паднал на колене, с отсечена от раменете глава. Още докато залиташе напред, друг от хората в града зае мястото му — едър, набит момък, в когото Мег веднага разпозна ханджията. С рев той замахна с брадвата високо над главата си и яростно я запрати надолу с нечовешка сила, с която разцепваше изумените хора от саловете от темето до кръста.

Разнесе се ужасен рев. Докато допреди миг изглеждаше, че за нападащите всичко върви добре, сега два от саловете им бяха унищожени и вместо на свитите хорица от града те се натъкнаха на демони. Хора, които не оставаха да лежат, както лежат неподвижно мъртвите, ами ставаха и отново влизаха в битката, без да обръщат внимание на страховитите рани, от които трябваше да са умрели.

Надолу по реката саловете се обърнаха и се насочиха обратно към устието и към безопасното море. Бяха видели със собствените си очи как вървят нещата. Дори Тюл, който наблюдаваше от носа на третия сал, потрепери и се извърна.

— Nag-us genus — чуха го да казва. — Ny harth o mlath nagus genus

Неродените… Не можем да се бием с неродените…

— Стига — изведнъж му се ядоса Мег. — За Бога, Бен, стига !

Но Бен не я чуваше. Той скочи, зарита, завъртя се; биеше се с въздуха с вторачен поглед, прикован към образите на екраните.

Свърши се. Около шейсетина пленници бяха скупчени в пространството пред странноприемницата в неправилен кръг. Докато се приближаваше към тях, Мег потрепери. Миризмата им беше силна, почти непоносима. Стара животинска миризма. Вперила поглед в тъмните нашарени лица на хората от саловете и наведените глави на родените в Глината, тя си припомняше колко упорито и злостно се бяха били. Но в този миг бяха уплашени и сломени, особено тези от Глината. Видът на ранените и осакатени мъртви тела, които лежаха по земята, ги беше обезкуражил. Привиденията, срещу които се бяха борили — още повече. Да, пък и онзи тъмен, безформен дух, който се втурваше всеки път, когато се бяха опитвали да го отрежат, и отново се връщаше, обновен и два пъти по-смъртоносен.

В този миг духът беше застанал пред тях и човешката му фигура се открояваше в блещукащия сребрист отвор. Всесилният магьосник, който заповядваше на неродените и говореше езика им с вещина, която не притежаваше нито един от тях.

Бен се наклони към тях с мек глас, който сега, след извоюваното, звучеше успокоително. В устата му странният им противен език се преобразяваше, беше почти хубав. Над главата му блуждаеха две-три камери, чиито очи-лещи запечатваха всеки детайл от сцената, всяко помръдване или крадлив жест на пленниците му.

Запис — помисли си тя. — Да имаш всичко на запис, нали така, Бен? Раздразнението, което бе почувствала преди, я бе напуснало. Сега изпитваше някаква умора, ужасна слабост чак до костите. Трябваше да се махне оттук. Да избяга далече от всичко това.

Започна да вали. По реката се разнесе глухо съскане, сякаш от тлеещите джонки се вдигна мъглица от пара. Сред родените в Глината се разнесе нисък боязлив стон, те се притиснаха още по-плътно един към друг и се разтрепериха, докато хората от саловете само вдигнаха поглед, сякаш поздравяваха стар близък познайник.