Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— По-добре не, чие хсия …

Беше казано меко, почтително, но с твърда нотка, която издаваше до голяма степен чувствата й. Беше точно така, както бе очаквал. Въпреки че външно не се бе променила, през последните две години бе станала по-твърда. Второто изгнание й се беше отразило по-зле, отколкото предишното. За нея това беше подобно на смърт и тя обвиняваше него.

Той погледна встрани.

— Нося му подарък.

— Тогава го оставете. Аз ще се погрижа да го получи.

Той забеляза неучтивостта и се обърна към нея, обзет от внезапен гняв.

— Ще го доведеш тук веднага. Желая да видя момчето и ще го видя — пое си дъх, след което продължи по-спокойно: — Бих искал да го видя, Фей Йен, да се срещна с него.

Тя погледна нагоре, очите й горяха, роднинството им бе моментално забравено.

— Защо? Ти си имаш свой син, Ли Юан. Какво е моето дете за тебе?

Той задържа думите, които му дойдоха наум, като рязко се обърна настрани, със стиснати от гняв и безсилие ръце. Накрая погледна пак към нея с властно вирната брадичка.

— Просто го доведи. Долу, край езерото. Ще се срещнем там.

— Както повелява моят танг.

Думите се отрониха с горчива ирония. Тя се обърна и изтича нагоре по стъпалата, във всяко нейно движение прозираше гневът й.

Той я наблюдаваше как си тръгва, странно засегнат от този познат гняв, след което слезе долу и зачака на брега на езерото, загледан в старата овощна градина. Не след дълго детето дойде. Беше пораснало и много спретнато. Една бавачка го придружи надолу по стълбите, след което го остави там, в края на обраслия с трева склон, който водеше от летния дворец към езерото.

Ли Юан се обърна, взря се в момчето и вдигна ръка, за да го повика. Детето дойде бавно, но без да се колебае. Въпреки възрастта си, то държеше главата си гордо и ходеше като малък принц. Хубавата му черна коса беше грижливо подстригана и сресана, беше облечено във фина коприна в сиво, синьо и черно. На две чи от Ли Юан спря и се поклони ниско, след което отново се изправи, без да знае какво друго се иска от него.

Тъмните очи на момчето бяха горди, но любопитни. То срещна решително погледа на Ли Юан и когато тангът се усмихна, устните му образуваха само бледо подобие на усмивка, като че ли това, да остане сериозно, беше най-великото изкуство. Урок.

— Аз съм Ли Юан, Хан. Твоят танг.

— Да — ясно каза момчето — Мама ми каза.

— Знаеш ли, че скоро имаш рожден ден?

Момчето кимна, след което зачака, нетърпеливо да си тръгне.

— Добре. А майка ти каза ли ти, че ти нося подарък?

Отново кимване; силно, отчетливо движение на спретнатата, съвършена глава. При тази гледка Ли Юан потрепери и стисна зъби. Беше по-трудно, отколкото си мислеше. Беше болезнено дори просто да види момчето. Толкова сполучливо име. Такава прилика с убития му брат.

Той кимна на себе си, след което извади от вътрешния джоб на дрехата кесия. Издърпа коженото ремъче и изсипа съдържанието й в дланта си, коленичи и с жест прикани Хан да се приближи.

Момчето застана по-близо. Ли Юан можеше да почувства дъха му върху челото си, докато вземаше ръката му и нанизваше пръстена на показалеца. Отдръпна се назад и забеляза как момчето недоумяващо се взира в пръстена.

— Какво значи това? — Хан го гледаше право в очите и беше само на една ръка разстояние.

За момент Ли Юан се почувства съкрушен от дълбочината на детския поглед, от близостта му, от топлината на малката ръка, която беше в неговата. Искаше да прегърне момчето и да го целуне. За дълъг, почти непоносим миг искаше да го вдигне и да го отнесе от това място. Да го вземе със себе си.

Моментът премина. Момчето стоеше там, гледаше го и очакваше отговора му.

Той въздъхна, с очи, вперени в пръстена.

— Това е един вид обещание, Хан. Обещание, което дадох на себе си. Всяка година ще ти нося такъв пръстен. Докато накрая, когато вече си съвсем пораснал, когато вече си мъж, ще получиш един последен пръстен. Един последен знак за това обещание.

Вдигна очи и забеляза, че момчето не схвана нищо от думите му. Ли Юан се усмихна и леко го потупа по главата.

— Няма значение. Един ден ще ти го обясня по-добре.

Пусна малката ръка и загледа зад езерото.

— Странно е — каза го колкото на себе си, толкова и на детето. — Напомня ми за овощната градина в Тонджиян. Като деца си играехме там с брат ми, Хан.

В първия момент момчето погледна нагоре към него и се усмихна.

— Хан? Искаш да кажеш, като мене?

Ли Юан сведе поглед и кимна, оставил лявата си ръка да лежи леко върху детската глава, с пръсти, заровени в хубавата, тъмна коса.