Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Докато прислужниците сервираха ястията, капитанът се обърна и погледна към мястото, където Ван Со-леян водеше задълбочен разговор с висок, странен на вид хан . Ханът, изглежда, беше много важна, фигура. Техниците се обръщаха към него със своите заявки и му се подчиняваха, когато не виждаха великия танг. Това го заинтригува — такава липса и на най-малко уважение към Ван Со-леян. Когато го видя за първи път, беше шокиран, защото това противоречеше на всякакъв инстинкт. Но сега мислеше, че разбира.

Той погледна отново към хората, заети с работа около кораба вдясно, истинския кораб на Чи Хсин. Работеха вече повече от три часа с най-голямо усърдие. Екип от шестима техници беше разглобил контролните табла и сега старателно ги сглобяваше отново. Междувременно двама техни колеги бяха разшифровали кодовете за достъп до записите в корабния компютър и бяха свалили данните, изкопирали бяха всичко — секретните кодове, информацията, предавана от пилотите, моделите на изкривяване на полетата и всичко останало. Той беше слушал напрегнатия им разговор и бе почувствал как безпокойството му расте. Новият кораб нямаше просто да изглежда като кораба на Чи Хсин, а фактически щеше да е неговият кораб. А самият Чи Хсин нямаше да знае нищо за съществуването му.

Освен ако…

Почувства как напрежението се връща в мускулите му и се опита да се отпусне, да остави пръстите на младото момиче да ваят магичните си заклинания, но беше трудно. Твърде много неща се случваха вътре в него самия. Той погледна блюдата с деликатеси, разположени пред него, осъзнал, че по друго време би се нахвърлил върху тези редки кулинарни удоволствия, но точно сега нямаше апетит. Когато агентът на Ван го беше купил, той не бе очаквал нищо такова; наистина, прие уверенията, но не беше се запитал защо Ван Со-леян би искал да забави кораба на братовчед си. Но това…

Той потрепери, после посегна да си вземе малко от патицата с джинджифил — насили се да яде, да се държи така, сякаш нямаше нищо нередно. Но под повърхностното спокойствие усещаше паническа тръпка, знаеше, че губи почва под краката си. Защо му трябваше на Ван Со-леян да стигне дотам, да направи точно копие на кораба на братовчед си, освен ако не смяташе да го използва? И за какво?

Освен това присъствието на тези хора — терористи, беше уверен в това дори само от начина, по който отказваха да се поклонят на великия танг — придаваше съвсем нови измерения на нещата. Да видиш такива хора тук, в сърцето на двореца на танга — какво трябваше да означава това?

Отсреща Ван Со-леян се изправи, изрази задоволството си с кимане, след това се обърна и отиде при капитана. Капитанът скочи изведнъж и се поклони ниско със сведени очи.

— Имате ли всичко, от което се нуждаете, капитан Густавсон?

Той се постара гласът му да е тих, свободен от страха, който чувстваше отвътре.

— Всичко е наред, чие хсия . За мене е чест да ви служа.

Не това искаше да каже, но то свърши работа. Още повече, че донякъде вярно отразяваше ситуацията. Не беше го разбрал преди, но след като взе парите на Ван Со-леян, той бе станал негов човек. И нямаше връщане назад. Нямаше никакво извинение пред себе си. Без да се усети, се беше забъркал в това, което се вършеше тук.

Ако знаех…

Но сега беше вече твърде късно за такива мисли. И когато Ван протегна ръката си, той я пое и целуна великия пръстен на властта със знанието, че алтернатива е само смъртта, а трябваше да мисли за семейството си — синовете, невръстната дъщеря, жена му Уте и парализираната му майка. Ван го знаеше. При всички положения го знаеше. А дори беше възможно агентите на Ван да стоят в дъното на проблемите му с парите. Разбира се, той никога не бе имал толкова лоша вечер както преди шест седмици в Чоу, когато загуби осем хиляди юана на едно залагане. Дори да е така, това си беше негово решение и сега трябваше да се примири.

— Дали мога да ви бъда полезен и с нещо друго, чие хсия ?

Ван се усмихна, пълното му, подобно на луна лице придоби благосклонно изражение.

— Може би има още нещо. Както и да е, досега имате моята признателност, Капитане. И моята защита.

Капитанът вдигна очи с изненада, след което бързо сведе глава още веднъж.

— Оказвате ми голяма чест, чие хсия .

— Е… да не ви задържам повече. Насладете се на храната, докато е гореща, капитане. Тези удоволствия в живота са редки, нали?

Наистина са редки — помисли си той, загледан изпод мигли в гърба на отдалечаващия се танг. Седеше, кожата му бе странно студена, чувстваше нова напрегнатост в стомаха. Яж — каза си той. — Наслаждавай се на угощението пред себе си. Но въпреки че имаше блюда, каквито никога не бе и сънувал, че ще вкуси, лакомства, които само един танг може да си позволи, той ги опитваше унило, дъвчеше апатично ароматната храна, като че ли беше само безвкусна имитация на това, което представляваше.