Винс Флин - Измяната

Коулман, Стробъл и Брукс едновременно поклатиха глави.

— Добре, значи не съществува.

— Какво ще го правим? — попита Брукс.

Търпението на Рап вече се изчерпваше.

— Вместо да задаваш непрекъснато въпроси, по-добре гледай и се учи.

— Ще го убиеш ли?

— Брукс, погледни ме добре, за да не кажеш после, че не си ме разбрала.

Тя инстинктивно скръсти ръце и вдигна зеленикавите си очи към него.

— Престани да задаваш въпроси. Това тук не ти е някакъв клуб за дебат и, а добронамерена диктатура. Аз в момента обаче не съм много добронамерен и ако не искаш да те изхвърлят от Службата за нелегални операции и да те прехвърлят на някоя секретарска длъжност в забравена от бога държава, ще правиш каквото ти кажа през следващите два часа. Разбра ли?

— Да — отвърна тя след секунден размисъл.

Рап рязко отвори алуминиевата врата на контейнера и погледна отгоре Газич. По бледната кожа на пленника ставаше ясно, че действието на морфина е преминало. Челото и горната му устна бяха покрити от едри капки пот, цялото му тяло трепереше под тънкото сиво одеяло. Рап от личен опит знаеше какво е в такова състояние рязко да те измъкнат от мрак на светло. И когато босненецът стисна очи, той самият трепна, сякаш беше на негово място. Не харесваше Газич, но и не изпитваше удоволствие от това, че му причинява страдания.

През последните пет минути той беше разговарял по телефона с Маркъс Дюмонд, който му беше съобщил нова информация за Газич. Газич и Уикър бяха открили в офиса му в Кипър паспорти, финансови документи, ключове за депозитни кутии в трезори, пари в брой, оръжия, компютри, хард дискове и какво ли още не. Всичко това беше подробно прегледано, фотографирано и изпратено във Вашингтон на Дюмонд. На пръв поглед събраното даваше доста изчерпателна информация за дейността на Александър Декас през последните седем години. Дюмонд вече беше разграничил в пленника две абсолютно различни самоличности. Гаврило Газич беше издирван от Юготрибунала в Хага за военни престъпления в Босна, а Александър Декас беше привидно порядъчен бизнесмен, който притежаваше компанията „Ейд Лоджистикс“ със седалище град Лимасол, Кипър.

Хакет и Уикър бяха взели хард дисковете както от служебния, така и от домашния компютър на Газич и чрез сателитна връзка бяха препратили информацията на Дюмонд. Засега кодиращите програми още се опъваха на завършилия Масачузетския технологичен институт, но той очакваше да пробие кодовете до края на деня. Рап му заръча да не казва с какво се занимава на никого от Ленгли, включително и на директора на Централното разузнаване Кенеди. Дюмонд беше свикнал да работи при подобна конспирация, но Кенеди винаги беше в кръга на осведомените и затова геният се поинтересува каква е причината за подобна тайнственост. Рап отговори, че сега няма време и ще му обясни, като се прибере. По-належащо в момента беше да накара Газич да говори, преди да го предаде на ФБР.

Мич направи крачка настрани и засенчи лампата, която светеше право в лицето на босненеца. Извади спринцовка и каза:

— Ето как ще играем оттук нататък. Ще ти задам няколко въпроса. Ако отговориш вярно, ще получиш доза морфин. Ако ме излъжеш само веднъж, няма да има инжекция.

Газич кимна охотно.

— Нека ясно да се разберем… Знам за теб повече, отколкото предполагаш. Вече разговарях с дебелия руснак — излъга Рап. — Онзи, чието лице ти беше започнал да дялкаш. Той ми разказа някои много интересни неща за теб.

— Руснаците са патологични лъжци — изръмжа босненецът.

Мич вдигна предупредително пръст.

— Претърсихме офиса и къщата ти и вкарахме фотографията ти в нашата компютърна система за лицево разпознаване. Имаме те на запис как си купуваш кафе от „Старбъкс“ на Уисконсин Авеню сутринта, когато избухна бомбата. Ако ме излъжеш само веднъж, ще затворя вратата и след половин час ще дойда, за да започнем отначало.

— Ще ти кажа всичко, каквото поискаш. Побързай с инжекцията.

— А, не. — Рап се изсмя. — Първо ще говорим, а после ще получиш морфин.

— Тогава побързай с въпросите.

Мич имаше своя версия и искаше да я провери след няколко по-лесни въпроса.

— Кой те нае?

— Не знам — изпъшка Газич безпомощно.

— Добре. — Рап отстъпи назад и понечи да затвори вратата.

— Кълна се! — извика босненецът. — Всички преговори се водеха по Интернет.

Мич остана на мястото си, наполовина затворил вратата на контейнера. Точно такъв отговор беше очаквал. Ако Газич му беше дал някакво име, той щеше да се усъмни в искреността му. Поръчките за големи суми като тази рядко се уреждаха лично.