Винс Флин - Измяната

Кенеди не можеше да не забележи, че Рос е замислил нещо грандиозно. Той не я харесваше. На него не му пукаше ни най-малко за управлението. Интересуваше се единствено и само от себе си. Преди време го беше определила като граничен случай на обсесивна маниакалност със склонност към нарцисизъм. На прост език това означаваше, че иска винаги всичко да контролира и че мрази някой да го прави на глупак. Тези типове не се задоволяваха с обикновена победа. За тях това беше скучно. Искаха да има тръпка, драматична битка. Победата с хитрост беше нещото, което ги караше да изпадат в екстаз. Помагаше им да подхранват самолюбието си. Така доказваха на себе си, че са по-големи тарикати от всички други.

Тя спокойно можеше да извади флаш паметта от сейфа и да покаже на Рос чудовищните доказателства, които имаха срещу пленника, но реши да го държи в неведение. Тепърва имаше да се изяснят много моменти, а интуицията подсказваше, че на Рос не може да се вярва.

— Сър, в момента тече разследване и си мисля, че не е уместно да коментираме, преди да се изяснят фактите — каза тя.

— Все едно, че говори някакъв адвокат — сепна се Рос.

Кенеди запази спокойствие.

— Ако се бяхте обадили, че ще дойдете, сър, може би щях да подготвя предварителен доклад. Не знам какво очаквате от мен.

Ноздрите му се разшириха от яд. Той се поколеба за кратко, преди да отговори:

— Очаквам да си вършиш работата и да спазваш закона. Разчистете бъркотията колкото можете по-бързо, защото иначе ще трябва да си търсите друга работа. Това са думи на Алекзандър, а не мои. Вицепрезидентът се обърна и демонстративно излезе от кабинета.

Кенеди беше наблюдавала внимателно всяко негово движение. От него би излязъл много добър актьор. Майсторски контролираше емоциите и знаеше как да ги активира на мига. Тя нарочно го беше засегнала по болното място, за да провери дали ще свали маската на спасител. И той точно така беше постъпил. Беше показал гнева си, че тя е дръзнала да му се опълчи.

Кенеди стана от масата.

— Това е всичко за тази сутрин.

— Свършихме ли? — изненада се Билингс.

— Да. Ще се съберем пак тук в един часа.

Тримата мъже си взеха папките и се приготвиха да излязат. Хуарес остана последен.

— Хосе, след двайсет минути отивам в Белия дом — каза му тя. — Искам да дойдеш с мен.

— Трябва ли да взема нещо?

— Не. — Кенеди съпроводи заместниците си до вратата и затвори след тях.

Върна се на бюрото, вдигна слушалката на защитения срещу подслушване телефон и набра местен номер. Рап вдигна след второто позвъняване.

— Ще се срещаш ли с Ривера? — Да.

— Поинтересувай се и за Рос. Виж дали ще може да ти намери докладите на екипа от Тайните служби, който го охранява. Попитай я дали ще може да измъкне нещо за него, без да предизвиква подозрение.

— Ще се погрижа. Кога е пресконференцията ти?

— След малко отивам на среща с президента. Ще ти се обадя да ти кажа как е минало. — Тя затвори и се замисли. Щеше да си създаде много мощен враг. Никога не се беше доверявала напълно на Рос, дори през краткия му период като директор на Националното разузнаване. Но и никога не го беше показала открито. Щом проведеше пресконференцията с президента Хейс, Рос щеше да разбере, че е укривала информация от него и всякакви преструвки за сърдечни колегиални взаимоотношения щяха да се изпарят. Кенеди погледна през големия панорамен прозорец. Навън като че беше станало по-светло. Почувства облекчение, задето нито за миг не се беше отклонила от избрания курс.

Специален агент Ривера седеше на бюрото си и прелистваше „Жълти страници“. Намери раздела за карате и бойни изкуства. Имаше шест пълни страници с адреси на зали във Вашингтон и околностите. Тя поклати глава и се зае да търси такава, която да се намира между службата и апартамента й. Когато тази сутрин пристигна в доджото, багажът беше изваден от шкафчето и оставен в кафяв плик до външната врата. Сенсеят тогава обучаваше ученици и тя не посмя да го прекъсне, за да говори с него. Или изобщо да го погледне в очите. Бяха я изхвърлили след само пет седмици и тя много добре знаеше защо.

Затвори очи. „Какво, по дяволите, правя?“ — запита се тя. Сякаш целият живот стремглаво вървеше към пропастта. Цели три месеца не искаше да се примири с действителността. Знаеше, че с кариерата е свършено, но се надяваше да дадат втори шанс. Един от шефовете вчера каза, че я е препоръчал за консултации с психотерапевт. Негодник. Тя го беше попитала за какво я е препоръчал? Дали заради тъгата по загиналите при атентата агенти или заради провалената кариера. Той я погледна с безизразно лице и отговори, че никой не я вини за станалото. Може и да беше прав, но това не променяше факта, че вече беше нежелана в Тайните служби. Тя беше живо свидетелство за един от най-кошмарните дни на службата след този в Далас през 1963 година. Друг колега я беше посъветвал да замине от Вашингтон. Да поиска да я командироват в Маями или Лос Анджелис. Да работи по финансови измами и парични фалшификации. Този вид работа беше предизвикателна и много благодатна. Ако и това не искаше да прави, можеше поне да си подаде документите в Обединения център за борба с тероризма. Всичко друго само да не е лична охрана.