Артър Кларк - Последната теорема

Следва титанична експлозия, която изсипва нова безценна реколта от по-тежки елементи, родени в немислимата горещина на взрива, и те се превръщат в миниатюрни частици, които на свой ред обогатяват следващата нивичка междузвезден газ.

Ето това би се случило, рано или късно, при нормален ход на събитията, без никаква намеса от страна на „Бил“. За това щяха да се погрижат простичките закони на Нютон-Айнщайн за гравитацията, които големите галактици не виждаха причина да променят.

Както казахме, това щеше да се случи „рано или късно“, но големите галактици предпочитаха да е рано. Затова „Бил“ реши да ускори нещата. Огледа периметъра на околното космическо пространство и забеляза струйка тъмна материя недалеч… примами я да потече към неговата нивичка… и остана доволен. Една от основите цели на големите галактици току-що беше получила малко помощ.

Каква беше тази цел?

Няма как да бъде обяснена по начин, който човешките същества да проумеят, но една стъпка към постигането на въпросната цел беше да се увеличи пропорцията на тежките елементи спрямо леките — в този случай „тежки“ бяха онези елементи, които имат поне двайсетина протона в ядрото си и цяла тълпа неутрони. С други думи, онези елементи, които бяха останали извън списъка с гостите при раждането на вселената.

Промяната на леките елементи в тежки щеше да изисква много работа и огромни количества време… но времето, в края на краищата, принадлежеше на големите галактици.

Американският Източен бряг може и да смяташе себе си за средище на влияние, власт или култура. (Разбира се, зависи за кой от градовете по Източния бряг става въпрос — Ню Йорк, Вашингтон или Бостън.) Но в едно много важно отношение Източният бряг отстъпваше на срещуположното северноамериканско крайбрежие — Западното. О, там имаше изобилие от палмови дървета и още по-голямо изобилие от цветя, но не те впечатлиха семейство Субраманиан. Все пак Ранджит и Мира бяха шриланкци и пищната екзотична растителност беше естествената им среда. Не, най-хубавото на Калифорния беше топлото й време! Никога не ставаше неприятно студено, особено в района на Лос Анджелис, където всъщност изобщо не ставаше студено.

С други думи, Пасадена се оказа страхотно място за живеене. Поне ако не броиш вероятността от земетресения. Или горските пожари, които можеха да заличат цели квартали през сухия сезон. Или наводненията, които можеха да заличат друг квартал, от онези, които са застроени върху нестабилни парцели, защото всички стабилни парцели отдавна са били застроени, наводнения, които само чакаха някой горски пожар да унищожи достатъчно от ниската растителност и да ускори ерозията.

Няма значение. Може пък да нямаше повече земетресения, пожари и наводнения. Или поне докато семейство Субраманиан бяха там. Защото все някой ден щяха да си заминат. Междувременно обаче, мястото беше страхотно за отглеждане на деца. Мира буташе доволно детската количка покрай рафтовете на местния супермаркет, пълен с други майки, които правеха същото, и си мислеше, че никога не е била толкова щастлива в живота си.

Ранджит, от друга страна, хранеше някои съмнения.

О, животът в Калифорния му харесваше не по-малко, отколкото на Мира. Двамата с удоволствие разглеждаха забележителностите, които бяха коренно различни от всичко, което можеше да се види в Шри Ланка — например катранените ями в сърцето на града, където екологична катастрофа отпреди хиляди и хиляди години беше уловила в капан древни животни и съхранените им останки дивяха хората от двадесет и първи век. Филмовите студия в отворените за посетители дни, с интересните изложби и великолепните влакчета за разходка. (Мира се колебаеше дали да заведе Таши на такова място, но малката Наташа си прекара чудесно, гукаше и се заливаше от смях.) Обсерваторията „Грифит“ със сеизмографите, телескопите и просторната поляна за пикник с изглед към града.

Работата обаче не му харесваше.

Осигуриха му всичко, което Т. Орион Бледсо беше обещал, вярно, както и някои неща, които Ранджит не би се сетил да поиска. Разполагаше със самостоятелен кабинет, който беше просторен (пет на три метра), макар и без прозорци (защото, като по-голямата част от сградата, и неговият кабинет се намираше на двайсетина метра под земята), обзаведен с голямо бюро и голям кожен фотьойл зад него, както и няколко не толкова първокласни столове около голяма дъбова маса за гости и съвещания. Плюс не един, не два, а цели три компютърни терминала с неограничен достъп до почти всичко. Достатъчно беше да въведе няколко команди, за да се сдобие с копие на всяко математическо списание по света. Не само получаваше списанията — на хартиен носител или в електронен вид, когато „издателите“ се бяха ограничили до него. Получаваше и преводи — ужасно скъпи, но платени от явно бездънните банкови сметки на агенцията — на онези статии, които бяха написани на език, пред който Ранджит беше безпомощен.