Артър Кларк - Последната теорема

Беше по-лошо, отколкото очакваше — Ранджит не захапа въдицата.

— Работата е там — каза той, — че тук само си губим времето. Не виждам защо да не сложим кръст на цялата история и да не се върнем у дома.

— Ти обеща на Гамини — напомни му Мира. — Нека да изчакаме още няколко дни, моля те.

— Хубаво. Но не повече от седмица — съгласи се намусено той. — След това се махаме.

Не се стигна до това. Още на следващия ден по факса пристигна съобщение от о.з. полк. Т. Орион Бледсо. „Достъпът одобрен. Яви се в Пасадена възможно най-скоро.“

А те определено нямаха търпение да се махнат от Бостън и лошото му време. Само че тъкмо бяха прибрали багажа си и чакаха лимузината, която да ги откара до летище „Логан“ за полета им до международното летище на Лос Анджелис, когато Мира внезапно сложи ръце на корема си и изохка.

— О, Боже — промълви тя. — Това май беше контракция.

Беше, и още как.

След като най-накрая успя да обясни на Ранджит какво става, той я натовари на лимузината и вместо към летището, дългият автомобил потегли към болницата. Където, шест часа по-късно, малката Наташа де Сойза Субраманиан се появи на бял свят.

А в друга част на галактиката, далече, далече…

Едва ли можеше да се каже, че големите галактици са забравили за неспокойната Земя. Не бяха. Беше им принципно невъзможно да забравят каквото и да било. Въпреки това Земята беше отстъпила към по-задните ниши на колективното им съзнание, защото вниманието им беше съсредоточено върху по-важни или поне по-интересни въпроси.

В случая с „Бил“ например това беше грижата за тяхната ферма — май би било по-добре да изписваме „ферма“ с кавички, защото нищо органично не растеше там.

Обикновено не бихме и помислили да сравним големите галактици с фермери от един или друг вид. Само че налице бяха определен вид култури, които големите галактици обгрижваха, налице беше и любопитният факт, че средновековните земни селяни бяха правили нещо подобно на малките си средновековни нивички.

Нивичката, към която „Бил“ проявяваше достатъчно интерес, за да я навестява от време на време, беше пространство със страна няколко светлинни години.

На пръв поглед всеки астроном би я определил като празно пространство. Всъщност точно това си бяха помислили човешките астрономи, когато я забелязаха за пръв път. Само че тя не беше съвсем празна. Наблюденията с по-късните и по-усъвършенствани телескопи на земните астрономи показаха, че там все пак има нещо, нещо, което огъва светлината, пречупвайки я в синия спектър от едната страна и в червения от другата.

Това нещо, както големите галактици знаеха, беше междузвезден прах.

Настоящото пътуване не беше, разбира се, първата визита на „Бил“ в неговата ферма. Неотдавна — преди някакви си два-три милиона години или там някъде — той я беше проучил подробно, извършвайки грижливо преброяване на праха. Какъв процент от праховите частици (по човешки мерки) бяха по-малки от една стотна част от микрона? И какво беше процентното съдържание на по-големите, чак до истинските гиганти, които достигаха невероятния диаметър от десет микрона и дори повече? Освен размера, „Бил“ описа и химичния състав на частиците, броя на неутроните им и йонния им статус.

Всичко това беше най-обикновена и съвсем лесна част от самоналожените задължения на един голям галактик. Въпреки това за „Бил“ това беше задължение от най-приятен вид. В края на краищата, направеното от него преброяване щеше да допринесе за постигането на една от великите мисии на големите галактици.

И така, като някакъв нормански барон от единадесети век, „Бил“ обикаляше нивите си. Междузвездния прах саксонските крепостни селяни на барона биха нарекли угар — незасят участък, оставен да почива, за да възстанови плодородието си.

Нивичката на „Бил“ не раждаше царевица или ръж. Раждаше звезди — големи звезди, малки звезди, всякакви. Но големите галактици предпочитаха големите. Тези гиганти — които хората наричаха звезди от клас А, Б и О — бързо изгаряха запасите от водород в ядрените пещи на своите ядра. Когато водородът им свършеше, щяха да подхванат хелия, въглерода, неона, магнезия — всеки елемент, по-тежък от предшественика си, докато не стигнеха до желязото, което беше последно в редицата.

Когато една звезда изчерпи всички по-леки от желязото елементи, ядрената пещ в ядрото й отслабва, горенето не съумява да компенсира страховития гравитационен натиск на мъртвото тегло на външните пластове и тогава… Тогава звездата се срива сама в себе си.