Артър Кларк - Последната теорема

Нападението над Пърл Харбър тепърва предстоеше и Съединените щати още не бяха влезли във войната, когато британски боен кораб акостира в пристанището на Нантъкет. В товарния му отсек имаше нещо, което по-късно щеше да бъде наречено „най-ценният товар, стигал някога до американския бряг“. На вид не изглеждаше кой знае как — метален цилиндър, висок два сантиметра и половина, с контакти и охлаждащи ребра. Толкова малък, че можеше да се държи в шепа. Малък, но с основателни претенции за решаваща роля в победния край на войната в Европа и Азия. Е, не успя да предотврати атомната бомба като последно средство.

Този наскоро изобретен уред беше магнетронът.

Сама по себе си идеята за магнетрона не беше нова. От известно време се знаеше, че под въздействието на мощно магнитно поле електроните обикалят в кръг и генерират радиовълни. Но това откритие си оставаше любопитен лабораторен факт, докато не стана ясно, че генерираните по този начин радиовълни могат да бъдат използвани за военни цели.

Пак тогава магнетронът беше наречен радар.

Когато американските учени от Масачузетския технологичен институт получиха това първо устройство, те го подложиха на множество тестове. С изненада установиха, че количеството произведена от магнетрона енергия е толкова голямо, та нито един от лабораторните им уреди не е в състояние да го измери. Малко по-късно, след като бяха задействани гигантските антени, издигнати набързо по крайбрежието на Ламанша, британският радар свърши чудесна работа, засичайки стотиците бойни самолети на Луфтвафе, които се издигаха в небето, за да атакуват Великобритания. Истината е, че радарът имаше съществен принос за победата на Кралските военновъздушни сили в битката за Британия.

Скоро стана ясно, че радарът може да се използва и за друго. Той не само засичаше вражески самолети във въздуха, но можеше да съставя и електронни карти на земната повърхност по време на полет. Това на практика означава, че дори в пълен мрак или при плътна облачност основните характеристики на релефа под самолета стават видими посредством катоднолъчева тръба, което улесни неимоверно навигацията — и бомбардировките. Веднага щом в Масачузетския технологичен се сдобиха с магнетрона, екипът под ръководството на бъдещия Нобелов лауреат Луис Алварес си зададе следния въпрос: „Не можем ли да използваме радара за успешното приземяване на самолети така, както го използваме, за да ги гърмим?“

Това беше началото на радиолокаторното управление на подхода и кацането — приземяването на самолети в лошо време с помощта на прецизен радар.

Експерименталният радиолокатор „Марк 1“ използваше два самостоятелни радара, като единият работеше с дължина на вълната десет сантиметра, локализирайки посоката на самолета по азимута, а другият — първият трисантиметров радар в света — измерваше височината му над земята. Разчитайки данните на двата екрана, операторът от контролната кула можеше да приземи самолета, като инструктира пилота кога и как да променя посоката, а в случай на опасност — да увеличи бързо височината.

Радиолокаторът беше посрещнат с голям ентусиазъм от Кралските военновъздушни сили, които всекидневно губеха повече самолети над Европа заради лошото време, отколкото заради вражески огън. През 1943-та „Марк 1“ и неговият екип по управление и поддръжка бяха настанени в една военновъздушна база в Сейнт Ивал, Корнуол. Към тях беше прикрепен екип от КВС под командването на младши лейтенант Лавингтън. Помощник на Лавингтън беше наскоро произведеният пилотен офицер Артър Кларк.

Всъщност Кларк изобщо нямаше работа в Кралските военновъздушни сили. В цивилния живот той беше чиновник във финансовото министерство и като такъв не подлежеше на мобилизация. Той обаче правилно предположи, че това скоро ще се промени, така че един ден се измъкна от службата и се записа доброволец в най-близката наборна комисия на КВС. И съвсем навреме. Няколко седмици по-късно армията го погна — като дезертьор, комуто предстояло назначение в медицинския корпус! И понеже той не понасяше гледката на кръв, особено своя, явно се беше отървал на косъм.

По това време Артър Кларк вече беше верен фен на космическите полети и член на Британското междупланетно дружество, където се бе записал скоро след създаването му през 1933-та. И сега, когато отговаряше за най-мощния радар в света, радар, който генерира лъчи с широчина едва частица от градуса, една нощ той го насочи към изгряващата луна и го задържа в тази позиция три секунди, затаил дъх с надеждата да отчете радиоехо.