Артър Кларк: Последната теорема

Ранджит се ухили пак, малко накриво, защото следващите му думи към Гамини в онзи злополучен ден бяха, че смята самият той да открие доказателството на Ферма. А това беше довело до смеха, закачките и грубите шеги, които на свой ред доведоха до онова, което портиерът завари. Ранджит така беше потънал в спомени, че не чу стъпките на баща си и не усети присъствието му, преди старецът да сложи ръка на рамото му и да попита:

— Потънал си в мисли, а?

Ранджит понечи да се надигне, но Ганеш го спря. Седна до него и плъзна изпитателен поглед по лицето, облеклото и тялото му.

— Много си слаб — подхвърли той.

— Ти също — отвърна Ранджит с усмивка, но и нащрек. За пръв път виждаше такова изражение върху лицето на баща си — смесица от тревога и тъга, съвсем нетипични за енергичния старец. — Не се притеснявай — добави той. — В университета ме хранят добре.

Баща му кимна.

— Да — призна той точността на твърдението, както и факта, че е добре осведомен за хранителния режим на сина си. — Кажи ми какво друго правят за теб там.

Това вероятно би могло да се приеме като покана за дискусия относно правото на личен живот и правото да не те шпионира прислугата. Ранджит предпочете да отложи тази тема.

— Ами най-вече — поде той, импровизирайки в движение — с математика се занимавам. Знаеш за последната теорема на Ферма… — А после, когато върху лицето на Ганеш за пръв път се появи искрена усмивка, Ранджит добави: — Естествено, че знаеш. Все пак ти ми подари онази книга на Харди, нали? Както и да е. Има едно така наречено доказателство на Уайлс. Истинско безобразие. Как изгражда доказателството си Уайлс? Позовава се на Кен Рибет, който твърди, че е доказал връзка между Ферма и Танияма-Шимура. Това е предположение, което гласи…

Ганеш го потупа по рамото.

— Да, Ранджит — меко го прекъсна той. — Не е нужно да ми обясняваш хипотезата на Танияма-Шимура.

— Добре. — Младежът се замисли за миг. — Ще се опитам да го опростя максимално. Доказателството на Уайлс почива на две теореми. Първата е, че една конкретна елиптична крива е полустабилна, но не е модуларна. Втората твърди, че всички полустабилни елиптични криви с рационални коефициенти са модуларни. Това води до противоречие и…

Ганеш въздъхна.

— Наистина си нагазил дълбоко в това, нали? — отбеляза той. — Но както знаеш, твоята математика далеч не ми е по силите, затова нека говорим за нещо друго. Как си по другите предмети?

— Ами… — проточи Ранджит леко озадачен. Сигурен беше, че баща му не го е повикал в Тринкомалее, за да си говорят за лекциите в университета. — Да. Другите ми предмети. — Като тема за разговор тази беше далеч по-приемлива от онази за информацията, снесена от портиера. Не беше и прекрасна обаче. Въпреки това Ранджит въздъхна и захапа въдицата. — Не разбирам защо ми е да уча френски — възнегодува той. — За да ида на летището и да продавам сувенири на туристите от Мадагаскар и Квебек?

Баща му се усмихна.

— Френският е езикът на културата — посочи той. — Както и на твоя герой, мосю Ферма.

— Да бе — промърмори Ранджит. Аргументът не беше лош, но не беше и достатъчен, за да го убеди в ползата от френския. — Добре де, а историята? На кого му пука? За какво ми е да знам какво е казал кралят на Канди на португалците? И дали холандците са изхвърлили англичаните от Тринко или обратното?

Баща му го потупа отново.

— Може и да си прав, но за да завършиш първата университетска степен, трябва да натрупаш кредити. След това можеш да специализираш колкото си искаш. Няма ли друг курс, освен математиката, който да ти е приятен?

Ранджит се поободри малко.

— В момента не, но тази година приключваме с ужасно скучната биология. Догодина ще мога да си избера друг научен курс и смятам да запиша астрономия. — Той вдигна несъзнателно поглед към ярката червеникава звезда на източния хоризонт.

Баща му не го разочарова.

— Да, това е Марс — каза той, проследил погледа на сина си. — Нощта е ясна, затова се вижда толкова добре. — Извърна глава към Ранджит. — Като си говорим за Марс, помниш ли кой е Пърси Моулсуърт? На чийто гроб ходехме?

Ранджит разрови спомените си от детството и нещо наистина изскочи.

— Ами да. Астрономът. — Ставаше дума за Пърси Моулсуърт, британския армейски капитан, пратен в Тринкомалее в края на деветнайсети век. — Марс му е бил нещо като специалност, нали? — продължи той. Приятно му беше да разговарят на тема, която допадаше на баща му. — Именно той доказал, че… хм.