Артър Кларк - Последната теорема

Не че онези първи наблюдатели изпитвали страх заради безобразията, които човеците вършели на далечната си малка планетка. Съдбата на планетата Земя изобщо не ги интересувала. Притеснявало ги друго — че разширяващата се полусфера от радиация няма да отмре, подминавайки тяхната звезда. Напротив, щяла да продължи нататък, все по-надалеч и по-навътре в галактиката. И рано или късно щяла да стигне до други едни същества, които щели здравата да се впрегнат.

И ето, че най-после се срещаме с Ранджит Субраманиан, за чийто дълъг и забележителен живот се разказва в тази книга.

По това време Ранджит беше на шестнайсет години, първокурсник в общинския университет на Шри Ланка, в град Коломбо, и по-зает със себе си дори от средностатистическия шестнайсетгодишен младеж. Беше краят на семестъра и по настояване на баща си Ранджит беше предприел дългото пътуване напреко на острова от Коломбо до окръг Тринкомалее, където баща му се подвизаваше като главен жрец на хиндуисткия храм „Тиру Конесварам“. Ранджит всъщност много обичаше баща си. Почти винаги се радваше да го види. Този път се радваше по-малко, защото имаше доста ясна представа за какво иска да говори с него преподобният Ганеш Субраманиан.

Ранджит беше интелигентно момче, даже беше от онези, които са почти толкова умни, за колкото се имат. Беше и симпатичен освен това. Е, не беше много висок, но пък повечето шриланкци не са. Беше тамил по произход и кожата му имаше богатия тъмнокафяв цвят на лъжица какао на прах точно преди да я сипете в чашата с горещо мляко. Но цветът на кожата не се дължеше на тамилския му произход. Шриланкците се отличават с богата цветова палитра, от почти скандинавско бяло до черно, което е толкова черно, че чак лилавее. Най-добрият приятел на Ранджит, Гамини Бандара, беше чист синхалезе от незапомнени поколения, а двете момчета бяха с еднакъв цвят на кожата.

Бяха приятели от много време — още от страховитата нощ, когато училището на Гамини беше изгоряло до основи, подпалено най-вероятно от двама горнокурсници, скрили се да пушат цигари в едно складово помещение.

Като всяко друго човешко същество в непосредствената околност, способно да вдигне парче обгоряло дърво и да го хвърли в каросерията на камион, Ранджит беше мобилизиран по спешност в разчистването. Както и всички останали деца от неговото училище. Работата беше мръсна и доста трудна за незаякналите детски мускули, да не говорим за треските, ожулванията и множеството порязвания от изпочупените стъкла, които се валяха навсякъде.

Това беше неприятната част и от нея имаше в изобилие. Но имаше и добра част. Както когато Ранджит и друго момче на неговата възраст стигнаха до източника на жалостивите звуци, долитащи изпод купчина отломки, и освободиха ужасената, но иначе непокътната стара сиамска котка на училищния директор.

Когато един учител взе котката, за да я занесе на господаря й, двете момчета се спогледаха ухилено. Ранджит протегна ръка по английски маниер.

— Аз съм Ранджит Субраманиан — каза той.

— А аз съм Гамини Бандара — отвърна другото момче и разтърси енергично ръката му. — Добре се справихме, а?

По този въпрос бяха единодушни. Когато най-сетне обявиха края на работния ден, двамата се наредиха заедно на опашката за рядка попара от общия казан, проснаха спалните си чували един до друг за през нощта и оттогава бяха най-добри приятели. Приятелството несъмнено бе подпомогнато от факта, че училището на Гамини беше пострадало непоправимо от пожара и тамошните ученици бяха прехвърлени в училището на Ранджит. Гамини се оказа идеалният най-добър приятел, не на последно място и поради факта, че единствената всепоглъщаща мания в живота на Ранджит, мания, която не подлежеше на споделяне с друго човешко същество, изобщо не интересуваше Гамини.

Разбира се, имаше и нещо друго във връзка с Гамини и именно то беше онази част от предстоящия разговор на Ранджит с баща му, която изпълваше момчето с лоши предчувствия.

Ранджит изкриви лице. Както го бяха инструктирали, той се отправи към една от страничните врати на храма, но не баща му го чакаше там. Чакаше го възрастен монах на име Сураш, който каза на Ранджит — доста надуто, между другото, — че ще трябва да почака още малко. И така Ранджит зачака и чака доста дълго по своя преценка, още повече че нямаше какво друго да прави, освен да слуша врявата откъм бащиния му храм, към който изпитваше смесени чувства.