Артър Кларк: Последната теорема

Храмът беше дал на баща му цел, положение и успешна кариера, което беше добре. Уви, храмът освен това беше внушил на баща му суетната надежда, че Ранджит ще тръгне по стъпките му. А това нямаше да стане. Дори като малък Ранджит не съумя да вземе присърце сложния хиндуистки пантеон от богове и богини, повечето с животински глави и необичаен брой ръце, чиито каменни изображения красяха стените на храма. Още преди да е навършил шест годинки, Ранджит знаеше имената на всички и можеше да изброи специалните им сили, празници и периоди на пост. Уви, това не беше плод на религиозен плам. Просто бе искал да зарадва баща си, защото го обичаше много.

Будеше се много рано всяка сутрин — беше малък и още живееше у дома, — а баща му ставаше призори, за да се изкъпе в басейна на храма. Ранджит го гледаше как стои гол до кръста с лице към изгряващото слънце, чуваше дългия, вибриращ напев „Оммммм“. Когато порасна малко, Ранджит на свой ред се научи да казва мантрата, да посочва в определен ред шестте части на тялото си и да предлага вода на статуите в стаята паджа . Но после тръгна на училище. Там не изискваха от него да спазва религиозните ритуали и това им сложи край. Когато стана на десет, вече знаеше, че никога няма да тръгне по стъпките на баща си.

Не че бащината му професия беше лоша. Вярно, храмът на Ганеш Субраманиан не беше нито толкова древен, нито толкова голям като онзи, който се беше опитал да замести. Макар в пристъп на оптимизъм да му бяха дали същото име като на оригинала — „Тиру Конесварам“, — дори главният му жрец рядко го наричаше другояче освен „новия храм“. Завършили го бяха чак през 1983-та, а като площ не можеше да се мери с оригиналния „Тиру Конесварам“, прочутия „Храм на хилядата колони“, чиято история водеше началото си отпреди близо две хиляди години.

А когато чакането най-после свърши, при Ранджит дойде не баща му, а старият Сураш. Звучеше извинително, когато каза:

— Заради поклонниците е. Толкова са много! Повече от стотина, а твоят баща, главният жрец, е решил, че трябва да поздрави лично всеки от тях. Върви, Ранджит. Иди да поседнеш на скалата Свами и да позяпаш морето. След час баща ти сигурно ще е приключил и ще дойде при теб, но точно сега… — Старецът въздъхна, поклати глава и тръгна да помогне на шефа си с тълпата от поклонници. И остави Ранджит да се оправя сам.

Което не беше лошо, в интерес на истината, защото за Ранджит цял час на скалата Свами си беше празник.

Час по-рано скалата Свами щеше да е пълна с влюбени двойки и цели семейства, излезли на пикник, на разходка или просто да позяпат морето под свежия повей на бриза откъм Бенгалския залив. Сега обаче, когато слънцето залязваше зад хълмовете на запад, скалата беше почти пуста.

А Ранджит я предпочиташе така. Той обичаше скалата Свами. Обичал я беше през целия си живот… или не точно, поправи се наум той, защото когато беше съвсем малък, на шест или седем, обичаше не самата скала, а лагуните и плажовете наоколо, където хващаше малки звездни костенурки и ги караше да се надбягват.

Но това беше тогава. Сега, на шестнайсет, той се смяташе за зрял мъж и имаше по-важни неща, за които да мисли.

Намери си една празна каменна скамейка и се настани удобно, така че хем залязващото слънце да му топли гърба, хем морският бриз да му разхлажда лицето. Почувства се готов да поразсъждава върху двата въпроса, които занимаваха мислите му.

Е, първият не се нуждаеше от много мислене. Не можеше да се каже, че Ранджит е разочарован от отсъствието на баща си. Ганеш не беше казал на шестнайсетгодишния си син по какъв въпрос иска да говорят. Ала Ранджит не се съмняваше за какво иде реч и това го потискаше донякъде.

Идеше реч за въпрос неудобен, а и напълно излишен като повод за дискусия и това беше най-лошото. Изобщо нямаше да се стигне до това, ако не беше забравил да заключи вратата на спалнята си — обаче забрави, портиерът на университетското общежитие нахълта и видя какви ги вършат те двамата онзи следобед. А после несъмнено беше изтропал всичко на Ганеш Субраманиан. Разбира се, по собствените му думи, Ганеш разговаряше с портиера единствено за да е сигурен, че синът му разполага с всичко необходимо. Това, уви, му даваше допълнителния бонус да се осведомява подробно за житието-битието на сина си.

Ранджит въздъхна. Би предпочел да избегне предстоящия разговор. Но не можеше, затова насочи мислите си към втория въпрос, който го глождеше — важния въпрос, — онзи, който заемаше централно място в мислите му кажи-речи през цялото време.