Артър Кларк: Последната теорема

— Каналите — подсказа му Ганеш.

— Точно така, каналите! Доказал, че не са истински канали, построени от високоразвита марсианска цивилизация, а просто пример за номерата, които ни играят собствените ни очи.

Ганеш кимна окуражително.

— Бил астроном — велик астроном, — който провел повечето от наблюденията си именно тук, в Тринко, и…

Ганеш млъкна по средата на изречението. Обърна се и погледна Ранджит в очите. После въздъхна.

— Усещаш ли какво правя, Ранджит? Отлагам неизбежното. Не те повиках тук, за да си говорим за астрономи. Трябва да обсъдим нещо много по-важно. Отношенията ти с Гамини Бандара.

Ето, че си дойдоха на думата, въздъхна вътрешно Ранджит.

Пое си дълбоко дъх и избълва в скоропоговорка:

— Трябва да ми повярваш, татко! Не е каквото си мислиш! Ние просто се закачаме. Нищо не означава.

Баща му го изгледа изненадано, което на свой ред изненада Ранджит.

— Нищо не означава? Естествено, че не означава нищо… онова, което правиш. Да не мислиш, че не знам как младите експериментират с тези неща? — Поклати строго глава, после продължи бързо: — Искам да ме разбереш правилно, Ранджит. Не става въпрос за експериментите в сексуалното ти поведение. Става въпрос за човека, с когото експериментираш. — В гласа прозираше напрежение, сякаш думите не искаха да излязат от устата му. — Не забравяй, сине, ти си тамил. Бандара е синхалезе.

Ранджит зяпна. Не можеше да повярва, че баща му е изрекъл това. Та нали точно той го учеше, че всички хора са братя? Ганеш Субраманиан беше останал верен на възгледите си, въпреки че етническите вълнения, започнали през осемдесетте години на двайсети век, бяха оставили белези, които щяха да заздравяват с поколения напред. Близки негови роднини бяха станали жертва на разбеснелите се тълпи. Самият той на няколко пъти едва беше избегнал смъртта.

Но това беше стара история. По времето, когато е започнала, Ранджит не е бил роден — дори покойната му майка не е била родена тогава, — пък и вече от години имаше примирие, което се спазваше от всички. Ранджит вдигна ръка.

— Татко — каза умолително той, — моля те! Не мога да повярвам, че го казваш. Гамини не е убил никого.

Ала Ганеш Субраманиан повтори ужасните думи:

— Гамини е синхалезе.

— Но, татко! Ами всички неща, на които си ме учил? Ами стихотворението, което ме накара да науча наизуст, онова от Пуранануру. „За нас всички градове са еднакви, всички хора са братя, това съзряхме във виденията на мъдрите.“

Хващаше се за сламки. Тамилските стихове отпреди две хиляди години явно не бяха в състояние да разчувстват баща му. Той не отговори, само поклати глава, макар по изражението му да личеше, че и той като сина си изпитва душевна болка.

— Добре — промълви унило Ранджит. — Какво искаш от мен?

Гласът на баща му тежеше:

— Да направиш нужното, Ранджит. Не може да поддържаш толкова близки отношения с един синхалезе.

— Но защо? И защо сега?

— Нямам избор — каза баща му. — Задълженията ми като главен жрец на храма са на първо място, а този въпрос става повод за недоволство. — Той въздъхна и продължи: — Възпитах те да бъдеш верен, Ранджит. Не съм изненадан, че държиш на приятеля си. Все пак се надявах, че ще намериш начин да останеш верен и на баща си, но може би това е невъзможно. — Поклати глава, стана и сведе поглед към сина си. — Ранджит — заяви той, — длъжен съм да те уведомя, че вече не си добре дошъл в дома ми. Някой от монасите ще ти намери къде да пренощуваш. Ако все пак решиш да прекъснеш отношенията си с Бандара, уведоми ме писмено или по телефона. В противен случай не търси връзка с мен.

После се обърна и си тръгна, а Ранджит изведнъж се почувства дълбоко нещастен…

Може би трябва да анализираме по-подробно това негово нещастие. То несъмнено произлизаше от пропастта, отворила се внезапно между него и баща му, когото той много обичаше. Но всичко това и за миг не го наведе на мисълта, че е сгрешил по един или друг начин. В края на краищата, Ранджит беше само на шестнайсет години.

А на двайсетина светлинни години разстояние, на планета така замърсена и опустошена, че вероятността за какъвто и да било органичен живот би трябвало да е равна на нула, една странна на вид раса, известна като едно-точка-петиците, въпреки всичко оцеляваше.

Основният въпрос, който в момента занимаваше колективното съзнание на едно-точка-петиците, докато те чакаха с трепет неизбежните заповеди на своите господари големите галактици, беше колко още ще продължи оцеляването им.