Артър Кларк: Последната теорема

Ранджит се намръщи. Щракаше разсеяно на лаптопа на Гамини. Напоследък се беше запалил по компютрите и искаше да научи всичко за тях.

— Какво е РДВ? Или ГСШМ синдром, като говорим за това?

Гамини го изгледа укорително.

— Ти в кой свят живееш, Ранджи? РДВ е разстройство с дефицит на вниманието, а ГСШМ са инициалите на четиримата учени, провели изследването на синдрома на многостаночника — разпиляването, за което споменах. Единият, май се казваше Графман, другите бяха Стоун, Шуорц и Майер. Имаше сякаш и една жена — Юхон Ян, — но сигурно не е имало място за повече инициали. Така или иначе, струва ми се, че обръщаш твърде голямо внимание на неща, които са извън твоя контрол.

Гамини имаше право. Въпреки това същата вечер, преди да се прибере в стаята си, Ранджит седна да изгледа новините, просто за да покаже, че не се води по акъла на приятеля си. Новините бяха гадни в голямата си част. Поне двайсетина държави все още твърдяха, че имат пълно право да провеждат каквито там ядрени програми искат да провеждат, и повечето от тях вече ги провеждаха така или иначе. Северна Корея, както обикновено, се изявяваше като класическата войнолюбива държава. Във врящия иракски котел поредното шиитско нахлуване в богатата на петрол кюрдска територия беше на път да провокира поредните размирици в тази изстрадала страна.

И така нататък.

По обяд на следващия ден към списъка с лоши новини се добави и една от личен характер.

Ранджит не усети нищо в началото. Когато зърна Гамини да оглежда скептично дневния „специалитет“, предлаган от университетската менза, изпита обичайната радост, че вижда приятеля си, и нищо друго. Но когато седна на масата, изражението на Гамини го сепна.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Дали е наред? Ами да — отвърна бързо Гамини, после въздъхна. — О, добре де — смотолеви той. — В интерес на истината, Ранджи, има нещо, което трябва да ти кажа. Става въпрос за едно обещание, което дадох на баща си преди години.

Ранджит веднага се изпълни с подозрения. Нищо хубаво не можеше да излезе от такъв вид обещание, особено ако е обявено с този тон на гласа.

— Какво обещание?

— Обещах му, че като завърша първи курс тук, ще кандидатствам за преместване в Лондонския колеж по икономика. Баща ми ходи там преди три години и сега е убеден, че в целия свят няма по-добро училище, което да подготвя за държавно управление.

Негодуванието и изненадата се бореха за надмощие в гласа на Ранджит.

— Държавно управление? В колеж по икономика?

— Това не е цялото му име, Ранджит. Официалното му наименование е Лондонски колеж по икономика и политически науки.

На тази информация Ранджит реагира с вездесъщото си „ха“. А после добави намусено:

— Значи ще кандидатстваш за това чужбинско училище само за да спазиш обещанието пред баща си?

Гамини въздъхна.

— Не точно. В смисъл, че няма да кандидатствам, защото вече кандидатствах. Истината е, че го направих преди години. Баща ми настоя. Каза, че колкото по-скоро ми впишат името, толкова по-големи ще са шансовете ми, и изглежда е бил прав. Работата е там, Ранджит, че са ме приели. Получихме писмото миналата седмица. Заминавам за Лондон веднага след края на учебната година.

И това беше второто лошо нещо, което сполетя приятелството на Ранджит Субраманиан и Гамини Бандара. В дългосрочен план то се оказа по-лошото от двете.

За Ранджит нещата продължиха в същия неприятен дух. Поръчката от балсамирани бели мишки на преподавателя по биология най-после беше пристигнала и отвратителните занимания по дисекция се подновиха, а интересните теми като чикунгунята отпаднаха от дневния ред. Дори часовете по математика, които уж трябваше да компенсират останалата скука, започнаха да го разочароват.

В края на първата си седмица в университета Ранджит вече беше сигурен, че знае цялата алгебра, която би му потрябвала някога. Решаването на великата загадка, завещана от Ферма, не зависеше от конични сечения и събирателни означения. Все пак първите няколко месеца се оказаха поносими — неща като разлагането на полиноми и използването на логаритмични функции бяха сравнително интересни. Но към третия месец стана ясно, че д-р Кристофър Дабаре, преподавателят по математика, не само не планира неща, свързани с теорията на числата, а и самият той не знае много за нея. И което беше по-лошо, нямаше никакво намерение да научи нещо по въпроса, нито да помогне на Ранджит да научи нещо повече.