Артър Кларк: Последната теорема

Когато пикапът на храма го остави пред университета, Ранджит тръгна право към стаята на Гамини. Почука, едва сдържайки усмивката си. Нямаше търпение да му разкаже за всичко това.

Само че Гамини не беше в стаята си.

Когато Ранджит събуди нощния портиер, той му обясни с прозявка, че г-н Бандара си е тръгнал преди два дни. Защо, в семейната къща във Форт ли е отишъл? Не, не. Заминал за Лондон, където щял да продължи образованието си.

Когато се прибра в стаята си, намери писмо от Гамини, но то не съдържаше нищо, което Ранджит вече да не знае. Полетът на Гамини до Лондон бил преместен няколко дни напред. Гамини заминавал. И Ранджит щял да му липсва.

Това не беше единственото разочарование на Ранджит за последните дни. Нормално беше монасите да не събудят баща му онази първа нощ, когато младежът пристигна толкова късно. Не беше толкова нормално, че баща му не дойде да го види нито веднъж през останалите пет дни, докато Ранджит беше в храма.

Беше смешно някак, каза си Ранджит и се обърна да загаси нощната лампа. Баща му така и не му прости близостта с Гамини Бандара. А ето че сега Гамини изобщо не беше близо до него, а на цели девет хиляди километра.

С други думи, Ранджит беше изгубил най-близките си хора. Какво щеше да прави с живота си сега?

По онова време стана и друго значимо събитие. За него обаче не подозираше нито Ранджит, нито друго човешко същество. То се случи на много светлинни години от Земята, в околностите на една звезда, която земните астрономи познаваха само с числата на асцендента и деклинацията й. Една от гигантските, разширяващи се фотонни полусфери, може би онази от Ениуеток или пък от някоя съветска бомба, най-сетне стигна мястото, където фотонните пулсации предизвикаха важно решение, което вещаеше неприятности за хората от Земята. Пулсациите разтревожиха определени високоразвити разумни същества (или едно такова същество, защото поради естеството им беше трудно да се определи точното название), които (или което, или поне минимална частичка от което) обитаваха вихър от тъмна материя във въпросната част на галактиката.

Тези разумни същества са познати като големите галактици. След като тревогата беше вдигната, големите галактици конструираха ветрило от вероятностни проекции. Резултатът съвпадаше с някои от най-лошите им предчувствия.

Тези големи галактици имаха много планове и цели, повечето от които биха били напълно неразбираеми за човешкия ум. Една от основните им грижи беше запазването на основните физични закони, действащи в галактиката. Човеците също правеха нещо подобно, но основната причина да го правят беше, за да разберат принципа на тези закони. А за големите галактици най-важно беше друго — да направят така, че нищо да не наложи промяна в тези закони. Имаха и други интереси, още по-тайнствени.

Но поне един от принципите им беше съвсем разбираем. Приблизителният превод би звучал долу-горе така: „Защита за безобидните. Карантина за опасните. Унищожение за войнолюбците — след складиране на биологичен материал на сигурно място.“

В това се състоеше проблемът на големите галактици в конкретния случай. Видовете, които разработват оръжие, рано или късно ще се опитат да го изпробват върху други видове, а това беше недопустимо.

Следователно и по единодушно съгласие (друг вид съгласие при тях не съществуваше) големите галактици изпратиха директива до една от най-новите си, но и изключително полезна едновременно с това клиентска раса — девет-ръкокраките. Директивата беше в две части. Първата изискваше подготовката на радиосъобщение за Земята на колкото се може повече от няколко хилядите земни диалекти и езици, излъчващи се в електронна форма, които експертите на девет-ръкокраките да уловят и научат. Посланието трябваше да гласи в общи линии следното: „Престанете веднага“. (Девет-ръкокраките бяха много добри в езиците. Това не беше обичайно за клиентските раси на големите галактици. Те не насърчаваха клиентите си към излишно общуване.)

Втората част на директивата нареждаше на девет-ръкокраките да продължат и дори да увеличат интензивното си наблюдение на Земята.

Беше малко странно (както навярно би си помислил страничният наблюдател), че големите галактици възлагат такава сериозна отговорност на вид, който така или иначе познават отскоро. Но големите галактици вече бяха ползвали услугите им по други въпроси през няколкото хилядолетия след присъединяването им към списъка на клиентските раси и ги бяха преценили като вид, който демонстрира упорство, любопитство и прецизност в изпълнението на поставените задачи. А това бяха все качества, които големите галактици ценяха. Не им хрумна обаче, че девет-ръкокраките могат да имат и други качества, сред които и чувство за хумор.