Артър Кларк - Последната теорема

Въпросът беше къде да намери място, където да пусне необходимите програми?

Със сигурност не можеше да прибегне до терминалите, които използваше за учебните си проекти. Там се въртяха твърде много хора. А когато вкараше необходимите програми и зададеше параметрите на задачата, компютърът без съмнение щеше да обработва данните доста дълго, прехвърляйки всички зададени комбинации и пермутации. А Ранджит не искаше някой случайно озовал се при терминала да се чуди какво толкова прави компютърът.

Но идеално място всъщност имаше! Онова, което двамата с Гамини бяха открили в недовършената сграда на катедрата по местно право!

Когато отиде там обаче, го чакаше изненада. Влезе по обичайния за него и Гамини начин — през задния вход — и със задоволство откри, че двата компютъра още са си там и работят, както установи, щом натисна копчето за захранването. Само че през компютърното жужене се чуваше и някаква музика, от онзи лишен от мелодия тазгодишен боклук, който двамата с Гамини единодушно бяха обявили за пълна отврат, а когато надникна в приемната, видя, че приемната си има и секретарка. Възрастна жена и много дебела. Която си правеше чаша чай, за да подслади евтиния жълт вестник от супермаркета.

Явно имаше и уши на прилеп освен това. Вдигна моментално глава и фиксира дебнещия Ранджит.

— Ехо? — извика тя. — Има ли някой там?

Ранджит се уплаши, че ще трябва да търси друго място, където да осъществи плана си. За щастие, както се изясни почти веднага, секретарката явно не смяташе, че охраната на сградата влиза в длъжностната й характеристика. Представи се като госпожа Уаниарачи. (Ранджит съобразително си измисли името Сумил Бандаранага.) Дебеланката отвърна, че щяла да се радва на малко компания, защото понякога й ставало много самотно. Разбира се, господин Бандаранага е изкарал поне един курс по сравнителна религия? Ранджит потвърди енергично и това беше. Госпожа Уаниарачи му махна приятелски и се върна към клюкарския си парцал, а Ранджит остана пълновластен господар на библиотеката.

Така. Двата компютъра жужаха в готовност и Ранджит бързо създаде програмата и вкара откъслечната информация, която беше събрал. Отби се да каже довиждане на секретарката, която вече навличаше шлифера си в края на работното време.

— Изключихте всичко, нали? — попита го разсеяно тя.

— Разбира се — увери я Ранджит. Всъщност не беше, но компютърът щеше да се изключи сам, след като откриеше търсената парола или заключеше, че паролата не може да бъде открита въз основа на вкараните данни. А на сутринта Ранджит щеше да разполага с резултата.

Който, както можеше да се очаква, беше никакъв.

Програмата не беше изпълнила поставената й задача поради липса на достатъчно данни. Само че Ранджит вече разполагаше с нови, след като се беше поровил през нощта в боклука, оставен пред къщата на д-р Дабаре. Повечето му находки бяха не само безполезни, но и крайно неприятни за обонянието. Имаше обаче и няколко десетки листове хартия — фискални бонове от различни магазини и доставчици; туристически брошури, реклами на коли под наем и банкови кредити; но най-полезни бяха десетината лични писма. За жалост повечето бяха на немски (д-р Дабаре беше карал някакви следдипломни курсове в Германия) — език, напълно неразбираем за Ранджит, но от писмата на английски и синхалезе той се сдоби с номера на шофьорската книжка на Дабаре, с точния му ръст в сантиметри и с ПИН кода на дебитната му карта. (Би било съвсем справедливо Ранджит да глоби с хиляда рупии преподавателя по математика заради работата, която му беше отворил, нали така? По-скоро не, заключи Ранджит. Подобно нещо би било чиста проба престъпление. Но пък беше забавно да премята идеята в главата си.)

Естествено, компютърът отдавна беше изчерпал възможните пермутации и се беше изключил. Ранджит вкара новите данни, натисна ентър и си тръгна. Е, да, може би се отклоняваше опасно от света на реалността. Но пък реалността май нямаше какво да предложи на едно тамилско момче, останало без приятел и — временно поне — без баща.

Но когато се прибра в стаята си да навакса с дълго отлагания сън, там го чакаше нещо, което подобри настроението му за целия ден. Беше писмо с печат от Лондон. Писмо от Гамини.

„Здрасти, старче,

Пристигнах тук жив и здрав, макар и капнал от умора. Полетът продължи девет часа, като броим и двойната смяна на самолети, но в Лондон пристигнах само четири часа и половина, след като бях тръгнал, а това означаваше, че минаха още осем часа преди да си легна. Направо се скапах. А, адски ми липсваш, между другото.“