Артър Кларк - Последната теорема

Четири седмици по-късно Ранджит вече беше изчел — изцяло или отчасти — всичките седемнайсет книги и близо сто и осемдесетте статии, които беше включил в библиографията си. Резултатът не оправда очакванията му. Надявал се бе да попадне на недогледано прозрение, което да му отвори очите за всичко останало. Не откри такова. Вместо това стигна до множество задънени улици — които се повтаряха, защото повечето автори вървяха по отъпканите пътеки, които познаваше и самият той. Пет или шест пъти препрочита работите на Виферих за първия случай на теоремата на Ферма и на Софи Жермен за някои нечетни прости числа, теорията на Кумер за идеалите, както и Ойлер, а също, разбира се, и всеки друг математик, нагазил неволно в смъртоносния плаващ пясък на Ферма и останал в капан там, надаващ писъци на болка и страх, като някой праисторически вълк, мастодонт или саблезъб тигър.

Планът не работеше. По-малко от седмица преди началото на новата учебна година Ранджит си даде сметка, че се опитва да подходи към проблема от твърде много страни едновременно. А това доста приличаше на синдрома ГСШМ, за който Гамини го беше предупредил.

Затова реши да опрости атаката си. И понеже беше Ранджит Субраманиан, идеята му за опростяване беше да атакува с главата напред омразното и адски дълго доказателство на Уайлс, същото, което едва шепа от водещите математици по целия свят твърдяха, че разбират.

Стисна зъби и започна.

Първите стъпки бяха лесни. Но колкото повече напредваше по веригата от размишления на Уайлс, толкова пътят ставаше… е, не точно по-труден, не и за такива като Ранджит Субраманиан, но най-малкото изискваше все по-дълбока концентрация при разчитането на всеки ред. Особено след като Уайлс включи в доказателството уравнения за криви в равнината x-y, елиптични криви и множеството решения на уравнението за модуларност. И когато за пръв път успя да покаже, че е в сила така наречената хипотеза на Танияма-Шимура-Вейл — а именно, че всеки безкраен клас елиптични криви е модуларен. А после, въпреки доказателството на Герхард Фрей и Кенет Рибет, че определена елиптична крива може да не бъде модуларна, Уайлс на свой ред успява да покаже, че същата тази крива непременно трябва да бъде модуларна 3 3 Всеки евентуален контрапример към теоремата на Ферма Фрей свързва с елиптична немодуларна крива, наречена крива на Фрей. Рибет показва, че от верността на хипотезата на Танияма-Шимура-Вейл следва теоремата на Ферма. Уайлс доказва, че тази хипотеза е вярна за клас елиптични криви, съдържащ кривите на Фрей. Така той установява, че кривите на Фрей не съществуват, и Доказва теоремата на Ферма. — Б.ред. …

Аха! Ето го! Неоспоримото противоречие!

Противоречието беше математическото гърне със злато, което — понякога! — лежеше в края на наглед безкрайна математическа последователност. Математиците охотно посвещават живота си на надеждата, че ще стигнат до подобно противоречие, защото ако логическите изводи от началното ти уравнение доведат до две взаимно противоречиви твърдения, значи началното ти уравнение е било несъмнено погрешно!

Така се доказваше — в някаква степен, — че Ферма е казал истината. Че повдигането на втора степен е единствено възможното за това уравнение. Че сумата на кои да е две ненулеви цели числа, повдигнати на трета степен, не може да бъде цяло число на трета степен, и така нататък. За всяка друга цяла степен до безкрайност. Но това с нищо не приближаваше Ранджит до собственото му по-разбираемо доказателство на подхвърленото преди толкова много време твърдение на Ферма.

И — а, да, — Ранджит си нямаше идея, че му вземат мярката.

Съществата, които му вземаха мярката, бяха друга от клиентските раси на големите галактици. Наричаха се машинно-складираните и Ранджит, естествено, така и не ги видя. Те не планираха да бъдат видени. И обикновено не бяха виждани, макар че при рядка комбинация на звездна светлина, лунна светлина и противосияние някои от тях може и да са били забелязани по случайност от човешки същества. Но информацията за такива „срещи“ обикновено попадаше в категорията на летящите чинии и се омесваше с хилядите фалшификати, грешки и откровени лъжи, което до голяма степен гарантираше, че никой уважаван учен няма да им обърне внимание.

По онова време машинно-складираните пребиваваха на Земята в очакване на заповеди от страна на големите галактици, чиито нужди и желания бяха закон за тях. Тази активност не беше наредена изрично от големите галактици, но на машинно-складираните беше позволено да действат по собствена инициатива при някои обстоятелства. Машинно-складираните се отличаваха с това, че бяха съсипали родната си планета повече и от едно-точка-петиците, до такава степен, че органичният живот на повърхността й беше станал напълно невъзможен. Едно-точка-петиците се бяха справили с проблема, добавяйки множество протези към крехките си органични тела. Машинно-складираните бяха поели по друг път. Изоставили бяха физическата си планета, всъщност бяха изоставили всичко физическо. Трансформираха се в нещо като компютърни програми, предоставяйки на болнавите си тела привилегията на смъртта, а умовете им заживяваха в киберпространството. (В резултат на това опустошената им планета започна да проявява признаци на възраждане. Например, вече не цялата налична вода беше токсична — макар че все още би била истински ад за всичко органично.)