Артър Кларк - Последната теорема

След което Ворхулст се зае да обясни всички тези непознати (поне за Ранджит) неща — неща, които Ранджит сметна за пленителни.

А после, в края на часа, Ворхулст им съобщи добрата новина. Всички те щели да имат привилегията да погледнат през най-добрия телескоп на Шри Ланка, който се намирал в обсерваторията на планина Пидурутхалагала.

— Огледалото му е цели два метра в диаметър — каза той. А после добави: — Подарък е от правителството на Япония, както и предишният, по-малък телескоп, който новият замени. — Това предизвика аплодисменти от публиката, но те не можеха да се сравняват с бурята от ръкопляскания и викове, когато Ворхулст продължи: — А, между другото, компютърната ми парола е „Фарауей“. Чувствайте се поканени да я използвате свободно за достъп до астрономически материали в нета. — Сред последвалия одобрителен хор най-силно викаше момчето синхалезе на мястото до Ранджит. А когато преподавателят погледна таймера на стената и каза, че през оставащите десет минути до края на часа студентите могат да задават въпроси, Ранджит беше сред първите, които вдигнаха ръка.

— Да — каза Ворхулст и погледна вграденото в катедрата си електронно табло с местата и имената на студентите. — Ранджит?

Ранджит стана.

— Питах се дали сте чували за Пърси Моулсуърт.

— Моулсуърт? — Ворхулст заслони очи с ръка, за да види по-добре Ранджит. — Вие от Тринкомалее ли сте? — Ранджит кимна. — Да, той е погребан там, нали? Колкото до въпроса ви, да, чувал съм за него. А вие виждали ли сте лунния кратер на негово име? Е, сега ще ви се удаде възможност. „Фарауей“ ще ви даде достъп до страницата на лабораторията по свръхзвукова тяга.

И Ранджит направи точно това веднага след края на часа. Бързо откри сайта на лабораторията на един от редицата компютри в коридора и изтегли великолепна снимка на лунния кратер, носещ името на Моулсуърт.

Наистина беше внушителен — с диаметър почти двеста километра. Вътрешността му — почти плоска равнина, беше надупчена от десетина по-малки кратери с метеоритен произход, сред тях и един с великолепен централен връх. Ранджит си спомни как с баща си ходеха на гроба на Моулсуърт в Тринкомалее. Колко хубаво би било, ако можеше да сподели с него новината, че е видял как изглежда лунният кратер на името на астронома. Но това едва ли беше възможно.

Останалите предмети в програмата на Ранджит не бяха и наполовина толкова интересни, колкото астрономията, но това можеше да се очаква. Записал беше антропология, защото смяташе, че ще може да изкара изпита без много усилия. В това отношение очакванията му се оправдаха, но другият значим факт относно антропологията, както Ранджит скоро откри, беше нейната почти смъртоносна отегчителност. Психология записа, защото му се искаше да научи нещо повече за синдрома ГСШМ. Но още на първата лекция преподавателят му каза, че лично той не вярва в ГСШМ, без значение какво би казал друг преподавател в друг курс. („Защото ако човек наистина оглупяваше, когато се занимава с много неща едновременно, то как всички вие бихте успели да завършите университета?“) Колкото до философията, нея избра по причини, подобни на тези, заради които се беше спрял и на антропологията — изглеждаше му като предмет, който можеш да избуташ без много учене.

Тук обаче сбърка. Д-р Ди Силва беше заклет привърженик на ежеседмичните тестове. Това би било поносимо все пак, но както Ранджит скоро разбра, Ди Силва беше от онзи вид преподаватели, които държат студентите да наизустяват дати.

Отначало Ранджит положи усилия да не изостава от материала. Платон не беше съвсем губене на време, реши той, също и Аристотел. Но когато д-р Ди Силва премина към Средновековието, с Пиер Абелар, Тома Аквински и прочие, нещата рязко загрубяха. Ранджит не проявяваше никакъв интерес към разликите между епистемологията и метафизиката, нито дали Бог съществува, или какво точно е „реалността“. Така пламъчето на интереса му потрепна и угасна.

Но — о, истинско чудо — радостта от изследването на Слънчевата система не угасваше, дори напротив. Особено когато по време на втората лекция д-р Ворхулст подхвана темата за вероятността някой ден човешки крак да стъпи на някоя от планетите, поне на една-две от тях.

Подкара ги по списък. Меркурий — не; едва ли бихте искали да идете там, защото е твърде горещо и сухо, макар че на единия полюс, изглежда, има малко вода под формата на лед. На Венера било дори по-лошо заради облака от въглероден диоксид, който я обвивал като одеяло и задържал горещината.