Артър Кларк - Последната теорема

— Да, Джуде?

Момчето скочи нетърпеливо.

— И на Луната е имало вулкани.

Преподавателят кимна.

— Имало е и още как. Било е отдавна, разбира се, защото Луната е много малка и отдавна е изстинала. Но и днес се вижда къде е имало гигантски вулкани, къде базалтови потоци от лава все още покриват площ от стотици квадратни километри, а по лунната повърхност има много възвишения — в равнините или във вътрешността на кратерите, — които най-вероятно са с вулканичен произход. А щом има втвърдени потоци и възвишения, значи е имало лава, а където е имало лава, там е имало и какво?

— Лавови тръби! — извикаха десетина студенти едновременно. Ранджит беше един от тях.

— Лавови тръби, точно така — кимна Ворхулст. — На Земята тръби като нахуку рядко са с диаметър повече от два метра, но на Луната е различно. Заради по-слабата гравитация там тръбите достигат размера на Ламанша, канала между Англия и Франция. Стоят си там и чакат някой да дойде, да прокопае тунел до някоя от тях, да я херметизира здраво, да я напълни с въздух… а после да отдава под наем жилищна площ на имигранти от Земята. — Вдигна поглед към таймера над екрана, който беше преминал от зелено през жълто и вече мигаше в червено. — И това е краят на днешната лекция — оповести той.

Но не съвсем, както се оказа, защото поне половин дузина ръце още бяха вдигнати. Д-р Ворхулст погледна с вдигнати вежди неумолимата червена светлина на таймера, но така или иначе се предаде.

— Добре — каза той. — Още един въпрос. Какъв е той?

Неколцина от нетърпеливите студенти свалиха ръцете си и се обърнаха в очакване към едно момче, което Ранджит беше виждал в компанията на Джуде, който седеше до него на банката. Въпросното момче заговори веднага, сякаш тъкмо този шанс беше чакало.

— Д-р Ворхулст — поде то, — искахме да попитаме какво е мнението ви по един въпрос. Говорите така, сякаш вярвате, че разумният живот се среща често в галактиката. Наистина ли мислите така и защо?

Ворхулст го изгледа насмешливо.

— Стига, момчета! Откъде да знам, че някой от вас няма роднина вестникарски репортер? И ако кажа онова, което искате да кажа, представяте ли си каква статия ще се получи? „Университетски звездоброец твърди, че безброй извънземни раси се състезават с човечеството“?

Момчето не отстъпи.

— А твърдите ли подобно нещо? — попита то.

Ворхулст въздъхна.

— Добре — каза той. — Въпросът заслужава откровен отговор. Не ми е известно научно основание, което да отхвърля съществуването на значителен брой животоподдържащи планети в нашата галактика, нито научна причина поне на част от тези планети да не се е развила напреднала цивилизация. Това е истината. И аз никога не съм я отричал. Разбира се — добави той, — не става дума за съществата със свръхсили от комиксите, които искат да превърнат хората в роби или да ни унищожат. Като… как им бяха имената? Враговете на Супермен, които баща му заловил преди планетата им да избухне и натикал в носещ се из космическото пространство затвор, който прилича на преспапие, само че нещо се объркало и те излезли на свобода?

Някой извика от задните редове:

— Генерал Зод ли имате предвид? — И друг глас: — И момичето, Урна. — А после още десетина в хор: — И Нон!

Професорът отвърна с широка усмивка.

— Радвам се да видя, че толкова много от вас познават из основи класиката. Едно мога да ви гарантирам. Те не съществуват. Няма страховити космически злодеи, които планират унищожението ни. А сега да се изнасяме оттук, преди някой да е повикал университетската полиция.

Макар д-р Йорис Ворхулст да не беше чувал за големите галактици или за някоя от техните клиентски раси — ако беше, щеше да даде съвсем различен отговор от горния, — той все пак беше прав в думите си, поне от техническа гледна точка. Никоя извънземна раса не планираше унищожението на земните обитатели. Единствените извънземни раси, които проявяваха интерес по въпроса, вече бяха взели решение да го направят и сега се занимаваха с по-забавни неща.

Големите галактици поддържаха градинката си чиста от плевели — тоест от враждебни раси, — не защото държаха на мира и добросъседството. Не, те просто се стремяха към съществуване, което да отклонява възможно най-малко вниманието им от техните основни интереси. Някои от тези интереси бяха свързани със създаването на съвършена галактическа околна среда, което се надяваха да постигнат в рамките на следващите десет или двайсет милиарда години. Други наподобяваха онова, което човеците биха нарекли съзерцание на красотата.