Артър Кларк - Последната теорема

За големите галактици много неща бяха „красиви“, сред тях имаше и такива, които човеците биха описали като аритметика, нуклеоника, космология, теорията на струните, причинно-следствени връзки и много други области на науката. Насладата, която големите галактици изпитваха от фундаменталните аспекти на природата, беше такава, че можеха да инвестират столетия — или хилядолетия, ако решат — в съзерцание на богатите спектрални промени, които се получават, когато единичен атом губи един по един своите орбитиращи електрони. Или пък в проучване на разпределението на прости числа, по-големи от десет на петдесета степен, или на бавното съзряване на звезда от валма газ и облак частици с ниска плътност през началото на ядрено горене до предсмъртния й етап като охлаждащо се бяло джудже или завръщането й към първичното състояние от газ и частици.

Е, имаха си и други грижи. Една например беше проектът им за увеличаване съотношението на тежките елементи от рода на първичния водород в химичния състав на галактиката. (Имаха основателна причина за тази програма, но тя би била неразбираема за човешките същества на този етап от развитието им.) Останалите им грижи биха били дори по-неразбираеми за раси с цивилизационния статут на човечеството. Така или иначе, големите галактици смятаха, че потискането на потенциално опасни цивилизации си струваше труда.

По тази причина информацията за планетата Земя изискваше съответните действия. Заповедта им за незабавно прекратяване, излъчена към планетата на човеците с ленивата стъпка на светлината, щеше да стигне до целта си след години. А и не би била достатъчна. Всъщност би била съвсем без значение поради необходимостта от по-спешни мерки. Тези двуноги гръбначни парвенюта не само притежаваха технологията на ядрения синтез в степен, достатъчна за създаването на неприятно оръжие, а разполагаха и със сериозна оръжейна индустрия. Ситуацията беше дори по-дразнеща, отколкото големите галактици бяха предполагали, а те не търпяха нещо да ги дразни.

Затова решиха да сложат край на този конкретен дразнител.

Когато големите галактици искаха да предадат инструкция на някоя от клиентските си раси, те можеха да го направят посредством няколко системи за доставка. Чрез обикновени радиовълни например, които бяха ефикасни, но влудяващо бавни. Никой електромагнитен сигнал — бил той светлина, радар или друго от тази категория — не можеше да се движи по-бързо от любимото С на д-р Айнщайн, тоест при абсолютен максимум от някакви си триста хиляди километра в секунда. Големите галактици бяха създали по-бързи машини, които се промъкваха през дупки в относителността, но и те развиваха най-много четири до пет пъти по-висока скорост.

Самите големите галактици обаче — или всеки отделим фрагмент от тях, — понеже бяха неизразимо нематериални по своята природа, не страдаха от подобни ограничения. По причини, свързани с геометрията на десетизмерното пространство-време, техният способ на пътуване се състоеше от определен брой скокове, от a до b , от b до c , а после от c директно към точката на пристигане. Транзитното време на всеки скок беше равно на нула, без значение дали изминатото разстояние е с диаметъра на протон, или от ядрото на галактиката до най-отдалечения й спирален ръкав.

Затова те се примириха с неудобството да отделят фрагмент от себе си, който да отнесе инструкцията до едно-точка-петиците, и така едно-точка-петиците получиха заповедта за действие веднага щом големите галактици решиха да я издадат. И понеже едно-точка-петиците предполагаха какво ще е решението, те вече бяха в пълна бойна готовност, когато заповедта пристигна.

Едно-точка-петиците не виждаха причина да се бавят. Армадата им беше готова за потегляне. И потегли.

Разбира се, едно-точка-петиците бяха съвсем материални и по тази причина не правеха изключение от правилото за скоростта на светлината. Приблизително щеше да мине времето за едно човешко поколение, преди армадата да стигне целта си и да унищожи нежелания вид. Но така или иначе, корабите им вече бяха на път.

Нещата се подреждаха добре за Ранджит Субраманиан — е, ако не се брои фактът, че Гамини все така беше на девет хиляди километра от него, а баща му все така запазваше пълно мълчание, все едно и той е на девет хиляди километра. А и играта в Ирак загрубяваше отново — банда яки християни с автомати охраняваха единия край на мост, за да не минават ислямисти по него; другият край на моста се охраняваше от същото толкова нахъсани и добре въоръжени ислямисти, които не искаха християни да замърсяват техния бряг на реката.