Артър Кларк - Последната теорема

Случваха се и много други неща, но не те бяха нещата, на които се дължеше временното задоволство на Ранджит.

Ала имаше и такива неща, все пак. Той не само харесваше часовете по астрономия, но и се справяше доста добре. Най-слабите му резултати от тестовете бяха между осемдесет и пет и деветдесет процента, а доброто впечатление на преподавателя (преценено според похвалите, с които посрещаше въпросите и коментарите на Ранджит) беше още по-ценно. Разбира се, д-р Ворхулст намираше начин да похвали почти всички в класа по един или друг повод. Това не се дължеше само на прекомерната му снизходителност като преподавател, реши Ранджит. По-скоро се дължеше на факта, че курса му посещаваха само студенти като Ранджит, запленени от идеята, че някой ден и по някакъв начин човешки същества ще заминат за някой от непознатите далечни светове. Когато получи третата си пълна шестица на междинните тестове, на Ранджит за пръв път му хрумна мисълта, че може би наистина притежава маята за онзи тип студент, с какъвто баща му би се гордял.

Затова, като един вид експеримент, направи опит да погледне по-сериозно и на останалите предмети. Прегледа списъка с допълнителна литература, даден им от преподавателя по философия, и си избра една книга — поне заглавието й звучеше интересно. Но когато отнесе в стаята си дебелия том „Левиатан“ на Томас Хобс, интересът му се изпари за нула време. Хобс наистина ли твърдеше, че човешкият мозък е като машина? Ранджит така и не успя да прецени. Не схвана и разликата между meritum congrui и meritum condigni. И макар да беше почти сигурен, че разбира какво има предвид Хобс, когато обявява Християнската държава за най-висшата форма на управление, тази идея не беше по вкуса на човек като него — упорит в своя агностицизъм син на главен жрец на хиндуистки храм. А и нищо в писанията на Хобс нямаше допирни точки с живота и битието на хората, които Ранджит познаваше. Тръгна мрачно към библиотеката да върне книгата, а после се отправи назад към стаята си с идеята да подремне на спокойствие.

Чакаха го две писма. Едното беше в плик от хубава кремава хартия със златния печат на университета. Най-вероятно беше от счетоводството, което го уведомяваше, че баща му е изпратил поредния чек с наема за общежитието. Но другото беше от Лондон, следователно — от Гамини. Ранджит го отвори веднага.

Ако се беше надявал писмото от Гамини да внесе слънчев лъч в този незадоволителен ден, значи го чакаше поредното разочарование. Не внесе. Писмото беше кратко и с нищо не показваше, че на Гамини му е мъчно за него. Основната му тема беше постановката на една от по-слабите комедии на Шекспир на някакво място, наречено „Барбикан“. По някаква причина, казваше Гамини, режисьорът облякъл всички артисти в еднакви бели дрехи, така че през повечето време нито той, нито Мадж, можели да разберат кой говори.

Докато посягаше към писмото от университета, Ранджит си даде сметка, че Гамини споменава за трети или за четвърти път това име — Мадж. Разсъждаваше върху възможните значения на този факт, докато вадеше лист кремава хартия, същата като на плика, а после вероятната изневяра на Гамини остана на заден план. Бланката носеше името на декана по учебната част, а текстът гласеше:

„Моля, явете се в кабинета на декана в 14,00 часа следващия вторник. Получени бяха сведения, че през изминалата учебна година сте използвали неправомерно компютърната парола на член на преподавателското тяло. Моля, носете със себе си всякакви документи или друг материал, които сметнете за свързани с въпросното обвинение.“

Отдолу се мъдреше подписът на декана.

Според табелката с името й, секретарката на декана беше от тамилски произход, което беше добре, но пък на възраст беше като баща му. Изгледа го студено.

— Очакват ви — информира го тя. — Влезте направо в кабинета на декана.

Досега Ранджит не бе имал повод да се среща лично с декана по учебната част. Въпреки това го познаваше по физиономия — на университетския сайт бяха качени и снимки на преподавателите и ръководството, — затова беше сигурен, че възрастният мъж, зачетен във вестника зад огромното махагоново бюро, не е той. Така или иначе, мъжът остави вестника и стана, не точно с усмивка на лицето, но и без екзекуторската физиономия, която Ранджит очакваше.

— Заповядайте, господин Субраманиан — каза той. — Седнете. Аз съм д-р Дензъл Давоодбхой, ръководител на математическия факултет, и понеже математиката очевидно има нещо общо със случая, деканът ме помоли да разговарям с вас от негово име.