Артър Кларк - Последната теорема

А какво стана с машинно-складираните?

Ами те намериха начин да бъдат полезни. Понякога, когато големите галактици решаваха да преместят определено количество предмети или същества от една звездна система в друга, преместването биваше възлагано на машинно-складираните. И когато доловиха първите микровълни, а после и ядрените пулсации от Земята, те разбраха, че големите галактици със сигурност ще се заинтересуват. Не чакаха заповеди. Веднага се заеха да проучат планетата и всичко на нея и да предадат находките си към кьошето на галактиката, където големите галактици плуват в тъмните си енергийни потоци.

Разбира се, машинно-складираните нямаха ясна представа какво цели човешката раса със своята съвкупност от действия. За тази цел би трябвало да разбират човешките езици. Но това нямаше как да стане. Големите галактици предпочитаха клиентските им раси да не знаят друг език освен своя, защото ако расите можеха да общуват свободно помежду си, кой знае какво биха си казали?

Ранджит би бил крайно изумен, ако знаеше, че снимката му е изстреляна в космическото пространство. Точно това се случи обаче. Неговата, както и снимките на почти всички и всичко друго на Земята, защото машинно-складираните — макар и не всемогъщи — бяха изключително старателни.

И се надяваха, че големите галактици ще оценят или най-малкото ще приемат без възражения това старание.

Когато радиото събуди Ранджит за първия ден на новия семестър, той скочи от леглото с намерение да го изключи. Първият му час (астрономия — география на Слънчевата система) беше кажи-речи последната му надежда, че университетът ще му предложи нещо интересно през следващите три години. Това само по себе си беше смътно ободряващо. А после, когато излизаше от сградата, портиерът му даде писмо — от Лондон и следователно от Гамини, — благодарение на което Ранджит наистина се почувства що-годе добре.

Прочете писмото, докато закусваше в мензата. Не му отне много време. Писмото беше по-кратко и от предшественика си и беше почти изцяло посветено на „великолепния мезонет“:

„Влизаш от улицата и се качваш по стълбите. Те водят директно до дневната (британците й викат «салон»). До нея има миниатюрна кухничка и това е всичко на този етаж. Други стълби водят надолу от салона, към задната част, където има допълнителна стая с изглед към няколкото квадратни метра кал, която трябва да мине за градина. Смятам да нарека тази стая стаята за гости, но не смятам да настанявам там гости с преспиване. (Освен ако ти, мой човек, не решиш да прескочиш за някой уикенд!) От салона има още едни стълби към спалнята и банята на горния етаж. Не е много удобно, ако спиш в стаята за гости и ти се допикае посред нощ. Но нека се върнем към кухнята. Има си всички съвременни удобства, но с кукленски размер — миниатюрен хладилник, миниатюрна печка, миниатюрна мивка и най-миниатюрната пералня със сушилня, която можеш да си представиш. Казах, че е голяма колкото за чифт чорапи, но Мадж възрази, че ще трябва да ги переш един по един.

Но какъвто и да е мезонетът, мой си е! Нищо, че обзавеждането е като от вехтошарски магазин. Спирам дотук, защото трябва да вървя — с едни приятелчета ще гледаме пиеса на Стопард и искаме преди това да вечеряме някъде.“

Ранджит разтегли устни в кисела усмивка при мисълта как Гамини пере — за него прането беше нещо, което носиш вкъщи, даваш на прислугата и на следващата сутрин го получаваш чисто, изгладено и сгънато.

Това не му попречи да се пита кой точно е Мадж.

Така че влезе в първия си час готов за поредното разочарование…

Но после, като по чудо, като по магия, това изобщо не се случи!

Часът по астрономия не се проведе в обикновена учебна стая, а в една от аудиториите — зали с амфитеатрално разположени места, побиращи стотина студенти. Почти всички места бяха заети, дори тези на първия ред, който беше на едно ниво с катедрата, стола и лектора, а той не изглеждаше много по-възрастен от самия Ранджит. Казваше се Йорис Ворхулст. Беше очевидно, че е бюргер, и почти също толкова очевидно, че е получил образованието си в чужбина.

Местата, където беше учил, впечатлиха Ранджит. Все места, свещени за астрономите. Д-р Ворхулст беше получил магистърската си степен в Хавайския университет в Хило, пак там беше изкарал стаж в обсерваторията на Кек, където се намираше най-големият оптически телескоп в света; доктората си беше защитил в Калтек, като едновременно с това беше работил в лабораторията по свръхзвукова тяга в Пасадена. Там участвал в екипа, ръководил „Фарауей“, космическия апарат, който мина покрай Плутон на път към пояса на Кайпер — или към останалата част от пояса на Кайпер, както би казал Ворхулст, защото беше поддръжник на старото решение на астрономическата гилдия, което лиши Плутон от статута му на планета и го причисли към милионите снежни топки на Кайпер. (Всъщност, както обясни Ворхулст на студентите, „Фарауей“ вече бил стигнал почти до края на Кайперовия пояс и се насочвал към облака на Оорт.)