Артър Кларк - Последната теорема

Дори бяха представили на Мира списък с три агенции за домашни помощници, но тя реши да отхвърли това предложение.

— Апартаментът не е толкова голям — каза тя на Ранджит. — Домакинската работа не е много. Прахосмукачка, готвене, пране, миене, нищо работа.

Ранджит определено беше съгласен.

— Сигурен съм, че ще можеш да се справиш — отбеляза той и си спечели един не особено топъл поглед.

— Сигурна съм, че ние ще можем да се справим — поправи го Мира. — Да видим. По-добре аз да се заема с готвенето, защото по ме бива по тази част, а за теб остава разчистването след това, какво ще кажеш? Добре. Прането… знаеш как се пускат пералнята и сушилнята, нали? Пък и в инструкциите всичко е описано съвсем ясно. Грижите около бебето — когато си у дома, можем да се редуваме. Когато си на работа, ще се оправям сама.

И така, точка по точка, те прехвърлиха списъка с домакински задължения, от сменянето на изгорелите електрически крушки и рулата тоалетна хартия до плащането на сметките. Не беше проблем. Никой от двамата не искаше другият да губи излишно време с подобни неща, вместо да го прекарат заедно, защото обичаха да си правят компания във всеки един смисъл на думата и не искаха да се лишават от това удоволствие.

В същия този момент армадата на едно-точка-петиците пътуваше с максималната си скорост от 0.94с, тоест 282 000 километра в секунда. По времевата скала на повечето извънземни създания корабите им щяха да достигнат целта си адски скоро. Разбира се, никое човешко същество не подозираше за това, така че всичките девет милиарда си живееха живота постарому.

А после, докато Ранджит и Мира разчистваха масата след вечеря, по вътрешната уредба се чу глас:

— Д-р Субраманиан? Хенри е, портиерът. При мен има един човек, който би искал да се качи. Не иска да си каже името, каза само, че е бившето гадже на Маги. Да го пусна ли?

Ранджит скочи на крака.

— Гамини! — извика той. — Пусни го веднага, кучия му син, и го питай какво ще пие!

Само че когато гостът се качи, той изобщо не беше Гамини Бандара. Беше значително по-възрастен мъж, който носеше заключено към китката си куфарче. Отключи го, отвори го, извади някакъв чип и го подаде на Ранджит.

— Ще ви помоля да пуснете това — каза той. — Аз не съм упълномощен да присъствам, така че ще изчакам отвън, но за госпожа Субраманиан има специално разрешение, а — тук той ги удостои с любезна усмивка — бебето едва ли ще издаде някоя тайна.

Когато куриерът излезе да чака в коридора, Мира пусна чипа в плейъра и Гамини цъфна ухилен на екрана.

— Извинявайте за цялата тази тайнственост, но тук ходим по тънко въже. Отчитаме се пред правителствата на пет държави, плюс агенцията за сигурност на самото ООН и… е, за това ще си говорим друг път. Важното сега е, че онази, другата работа, за която си говорехме, вече е уредена на сто процента, ако я искаш. А ти ще я поискаш, уверявам те. Обратното би било лудост. Преди да отговоря на всичките ти въпроси обаче, има едно дребно нещо… не, ако трябва да съм откровен, има едно адски голямо нещо, което трябва да стане преди това. Не мога да кажа какво е, но като го чуеш по новините, ще разбереш, и тогава ще можеш да кажеш чао на Пасадена. Затова бъди готов, Рандж. Само това ми позволиха да ти кажа онези откачалки от разузнавателните агенции. Е, както и че ви обичам всичките!

С това записът свърши и екранът потъмня.

След десет минути, когато куриерът вече си беше заминал с все чипа, Мира свали от най-горния рафт на шкафа бутилката вино, която пазеха за специални случаи. Сипа в две чаши, ослуша се за шум откъм детската стая, където Наташа спеше, не чу нищо подозрително и попита:

— Имаш ли представа за какво иде реч?

Ранджит отпи от чашата си, преди да отговори:

— Не. — Поседя мълчаливо, после се ухили. — Но на кого да вярвам, ако не на Гамини? Така че не ни остава друго, освен да чакаме.

Мира кимна, допи виното си, стана да провери как е бебето и каза през рамо:

— Ако не друго, поне чакането, изглежда, няма да продължи дълго.

Наистина не продължи. Минали бяха само три дни, когато Ранджит — който упорито се опитваше да открие още три наистина големи прости числа, с които да си играят криптографите, защото съвестта не му позволяваше да си клати по цял ден краката — чу страховита врява откъм коридора и установи, че половината личен състав се опитва да стигне до фоайето в края му. Хората се трупаха пред телевизорите. А всички новинарски канали показваха едно и също — процесия от военен транспорт, десетки и стотици автомобили, които се изливаха през пробойна в някакво непознато на вид заграждение.