Артър Кларк - Последната теорема

— Корея — извика някакъв мъж в отговор на хора от тревожни въпроси. — Навлизат в Северна Корея! А сега млъкнете, за да чуем какво казват.

Военните транспортни средства наистина навлизаха в Северна Корея, а огромната армия на Любимия водач не правеше нищо, за да ги спре! Дори интерес не проявяваше.

— Ега ти откачената работа! — възкликна мъжът до Ранджит. — Все нещо трябва да е станало!

Размислите му на глас не бяха насочени към Ранджит, но той въпреки това отговори:

— Станало е и още как — каза с широка усмивка. — Станало е нещо голямо.

Имаше си официално название в архивите на Пентагона, но за хората, които го изобретиха, за хората, които го построиха, и за хората, които го пратиха по пътя му, то се наричаше „Тих гръм“.

В полунощния мрак „Тих гръм“ излетя от родното си място — старата летателна база на „Боинг“ край Сиатъл, щата Вашингтон — и пое на запад с небрежната скорост от хиляда километра в час. Нощта бе избрана не за да го скрие от някой враг. Това би било невъзможно. Всеки възможен враг, а и всички останали всъщност, бяха напълнили небето с наблюдателни сателити и се наблюдаваха зорко един друг.

Така или иначе, все още беше тъмно, когато няколко часа по-късно „Тих гръм“ завърши гигантската си дъга през Тихия океан и падна — „като камък“, както се изрази по-късно пилотът му — почти до морското равнище. Там се плъзна между островите Хоншу и Хокайдо и навлезе в Японско море.

Именно тогава мракът се превърна в предимство за хората, които го управляваха. Той щеше да скрие „Тих гръм“ от очите на нахални репортери и новината за него нямаше да гръмне в сутрешните емисии. Радарите на миниатюрната японска армия в Аомори и Накодате го уловиха, разбира се. Ала те не бяха от значение. Япония не разполагаше с оръжия, които да противодействат на „Тих гръм“. Въпреки това дванайсет часа по-рано японските генерали бяха уведомени при пълна секретност, че Америка изпраща експериментална машина в техни води и ако обичат, да си затворят очите.

След като навлезе в Японско море, „Тих гръм“ набра отново височина и продължи на дванайсет хиляди метра. Разбира се, западните брегове на морето бяха руска територия и там, естествено, имаше много повече и много по-мощни радари, отколкото по японския бряг. Но и те нямаха значение. Защото и руските генерали като японските знаеха, че „Тих гръм“ не представлява заплаха… за тях.

Когато пилотът и навигаторът решиха, че са достигнали точката за прицел, „Тих гръм“ намали значително скоростта си и започна процедура по подготовка на въоръжението. Това въоръжение — ядрена бомба със скромен обсег и куха медна тръба, не по-широка от човешко тяло — би озадачило дори военните експерти отпреди десетилетие, но беше предостатъчно за мисията на „Тих гръм“.

В насочващата система се появи карта на Северна Корея с наложен отгоре й овален отпечатък на очакваните поражения.

Никое човешко същество в „Тих гръм“ не погледна картата, защото там хора липсваха. Капитанът му — както и целият екипаж — бяха в щат Вашингтон и наблюдаваха картата на екран.

— Всичко ми изглежда наред — каза пилотът, американец, на артилериста, който пък беше руснак. — Спусни щитовете.

— Разбрано — отвърна артилеристът и затрака с пръсти по клавиатурата. Черни силуети се появиха по краищата на овала — по течението на река Ялу на север и запад, по демаркационната линия, разделяща Северна от Южна Корея, и по тихоокеанския бряг на юг и на изток. Тези силуети не можеха да се пипнат, видят или подушат, разбира се. Нищо материално не би могло да издържи на предстоящата атака и създаването на електронните полета, които да поемат ролята на щит, беше една от най-трудните задачи около конструирането на „Тих гръм“. — Готово — докладва артилеристът на пилота.

— Още ли сме на позиция? — обърна се пилотът към китайския навигатор и когато навигаторът отговори утвърдително, пилотът се прекръсти. (Смяташе се за атеист, но имаше моменти, когато не се чувстваше такъв.) — Стреляй — нареди той на артилериста и за пръв път в историята на света една нация загуби война — изгуби я тотално и безвъзвратно, — без никой да пострада.

Е, това всъщност не беше съвсем вярно.

Няколко севернокорейци със сърдечно заболяване умряха, и по-точно онези, които имаха лошия късмет да носят пейсмейкъри по времето на електромагнитния удар, притежаващ повече енергия от средностатистическата светкавица. (Но пък единствените севернокорейци с достъп до толкова скъпа технология — и толкова западна — бяха от висшите държавни кръгове. Така че смъртта им не трогна никого.) Е, имаше и шепа нещастници, които летяха с леки самолети в момента на удара, и те не оцеляха при последвалите катастрофи. (Те също бяха от висшите ръководни кръгове.) Като цяло, последната смяна на режима в Северна Корея се размина с много по-малко жертви от средностатистическия уикенд по магистралите на Западния свят.