Артър Кларк - Последната теорема

Всичко, което можеше да им напомни за гадната малка планетка, наричана Земя от своите обитатели, беше в дъното на списъка им. Защо да им пука? Всичко това, в края на краищата, не беше нищо ново за големите галактици. През милиардите години, откакто те се бяха превърнали, волю-неволю, в пълновластни господари на тази част от вселената, големите галактици си бяха имали работа с двеста петдесет и четири раси от категорията на земната и бяха унищожили двеста петдесет и една от тях. (На останалите три, чиито престъпления големите галактици сметнаха за простими, беше даден втори шанс.)

Шансът човеците от Земята да станат четвъртата такава раса, беше нищожен.

А на Земята цареше смут и тревога. Е, смутът беше оцветен в розово, защото трудно биха се намерили такива, които да съжаляват, че Любимия водач — с неговата тайнственост и екзалтирани публични прокламации, и най-вече с едномилионната му армия и ядреното въоръжение — е останал в миналото. Но това не значеше, че не валяха въпроси. С какво право Америка беше унищожила друга държава? И как, по дяволите, го беше направила?

Отговор не дойде. От американското правителство обявиха само, че въпросът се проучвал и че ще бъде направено официално изявление, но не казаха кога. Военни експерти от целия свят си мечтаеха за парченце от разбилия се „Тих гръм“, което да проучат. Не разполагаха с такова, разбира се. От „Тих гръм“ беше останала само мъглица нагорещени до бяло метални частици, която се охлаждаше бързо.

Новинарските канали правеха всичко по силите си. Час след като „Тих гръм“ порази Северна Корея, новинарски хеликоптери от Южна Корея и Япония вече обикаляха над онемялата страна.

Нямаше нищо за чуване, но много за виждане. Камерите им уловиха тълпите, които се щураха из обикновено пустите булеварди на Пхенян, запечатаха и по-малките групи от хора, които стояха безпомощно край авариралите изтребители и бомбардировачи в безполезните военновъздушни бази, и дори още по-малките групи, които се поддаваха на гнева и объркването и стреляха с пушки и карабини по новинарските хеликоптери.

Някои от камерите уловиха и други неща. Други хеликоптери например, които кръжаха далеч от обхвата на хората с огнестрелни оръжия.

Тези други хеликоптери бяха излетели от същите градове като новинарските. Но мисията им не беше да наблюдават. А да информират. Всеки от тях беше снабден с мощен високоговорител, а зад всеки високоговорител имаше по един бивш севернокорейски беглец. Всеки от тях кръжеше над градчето или квартала, откъдето произхождаше беглецът на борда, който се представяше по име и повтаряше следното послание:

— Управлението на така наречения Любим водач свърши. Той ще бъде съден за предателство, злоупотреба с власт и задето едва не умори от глад цяло едно поколение севернокорейци. Севернокорейската армия е разпусната. Запазването й би било лишено от смисъл. Никой няма да ви нападне. Всички войници са свободни да се върнат по домовете си и към мирновременните си занимания. Щедри доставки от храна и други неща от първа необходимост в момента пътуват към вас. От днес нататък всеки гражданин на Северна Корея е подсигурен до живот с достатъчно храна. И накрая, много скоро ще имате правото да избирате с тайно гласуване кой да ви управлява.

И в края на това послание много от бегълците зад микрофоните добавяха, често със сълзи на очи:

— А аз си идвам у дома!

Гамини не държа колегите си в неведение. Или поне не повече от тридесет и шест часа, а през това време те — както и останалата част от света — имаха достатъчно неща, които да ангажират вниманието им. Неща не от трудово, а от медийно естество. Обсебени бяха от медиите и техните безкрайни репортажи за навлизащи в страната външни сили, които не срещаха никаква съпротива, а и самите те почти не бяха въоръжени, ако не се броят шоковите палки и звуковите оръжия — чужди войски, навлизащи в доскоро непревзимаемата крепост на Северна Корея под управлението на Любимия водач. Репортажите бяха безкрайни, а още по-безкрайни бяха дискусионните студия, където всякакви коментатори си чешеха езиците с догадки и предположения.

А после, най-накрая, на екраните се появи нещо, което обещаваше да даде някои отговори.

Беше след вечеря. Мира сложи бебето да спи и Ранджит включи за пореден път телевизора. Нададе изненадан вик и я повика.

— Виж — каза той. — Може би най-после ще получим някаква достоверна информация.