Артър Кларк - Последната теорема

Само че изкуствената ръка явно наистина му служеше учудващо добре и Ранджит си напомни да разкаже на Мира за това. Бледсо наля равно количество алкохол в двете чаши и подаде едната на госта си. Изчака да види дали Ранджит ще си сипе разредител, като го наблюдаваше напрегнато. Когато Ранджит не го направи, Бледсо кимна одобрително и отпи от чашата си, или по-скоро близна.

— Ето така трябва да се пие уискито — на малки глътки — каза той. — Е, може и да го изгълта наведнъж човек, все пак живеем в свободна страна, но иначе е по-добре. Били ли сте някога в Ирак?

Ранджит близна на свой ред от уискито, за да не обиди домакина си, после поклати глава.

— Там се сдобих с това — Бледсо потупа протезата със здравата си ръка. — С всичките онези сунити и шиити, които се избиваха помежду си, но не пропускаха сгода да убият колкото се може повече и от нас. Беше кофти война на кофти място и по кофти причини.

Ранджит се стараеше да показва учтив интерес и разсеяно се чудеше дали Бледсо няма да започне да обяснява, че войната е трябвало да се води в Афганистан или в Иран, да речем. Не позна.

— Северна Корея — заяви Бледсо. — Тях трябваше да разбием на пух и прах. Десет ракети на ключови места и щяхме завинаги да ги извадим от играта.

Ранджит се изкашля.

— Както аз виждам нещата — каза той и близна още малко от уискито, — евентуална война със Северна Корея би била проблематична, защото те имат много голяма и много модерна армия, разположена на самата граница, на няма и петдесет километра от Сеул.

Бледсо махна пренебрежително с ръка.

— Загуби ще има, това е ясно. И то значителни. Но какво от това? Загубите ще са за Южна Корея, не за Америка. Е — поправи се той и изкриви с раздразнение лице, — в момента там има доста американски войници, и това е вярно. Но няма как хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло, нали?

На Ранджит започна да му се струва, че разговорът става неприятен, и когато Бледсо метна една смачкана на топка салфетка в кошчето, причината за това му се изясни. Хартиената топка отскочи от празна бутилка „Джак Даниълс“. Явно това не беше първата среща на Бледсо за деня.

Ранджит се изкашля.

— Е, господин Бледсо, аз съм от малка страна, която си има свои проблеми. Не бих искал да критикувам американската политика.

Полковникът закима в знак на съгласие.

— Това е друго — каза той, а после млъкна, взе бутилката и погледна въпросително Ранджит. Той отказа. Бледсо сви рамене и допълни собствената си чаша. — Вашият малък остров — продължи. — Шре… Сри…

— Шри Ланка — поправи го любезно Ранджит.

— Точно така. Знаете ли с какво разполагате там?

Ранджит се замисли.

— Е, ако питате мен, това е най-красивият остров на…

— Не говоря за целия проклет остров, по дяволите! Мили Боже, по света има хиляди красиви острови и аз не бих дал и пукната пара за нито един от тях. Говоря за онова малко пристанище. Тринкум… Тринко…

Ранджит се смили над него.

— Вероятно имате предвид Тринкомалее. Аз съм роден там.

— Наистина ли? — Бледсо обмисли тази информация, не откри нищо полезно в нея и продължи: — Е, мен градът не ме интересува изобщо. Пристанището, обаче, е друга работа. Знаете ли какво може да излезе от него? Това ваше пристанище може да стане най-страхотната база за ядрени подводници в света, господин Суб… Субра…

Беше напълнил чашата си за трети път и уискито започваше да си казва думата. Ранджит въздъхна и го спаси отново.

— Името ми е Субраманиан, господин Бледсо, а колкото до пристанището, то вече е било военна база. По време на Втората световна война там е бил щабът на Съюзническата флота, а преди това самият лорд Нелсън го е обявил за едно от най-добрите пристанища в света.

— О, стига, какво общо има проклетият лорд Нелсън? Той е говорел за място, където да пристават кораби. А аз говоря за ядрени подводници! Пристанището е толкова дълбоко, че подводниците могат да се потапят далеч извън обсега на всеки радар и оръжие! Десетки подводници! Може би стотици. И какво правим ние по въпроса? Оставяме проклетата Индия да ни измъкне изпод носа правото за ползване на цялото пристанище. Индия, за Бога! За какво й е на Индия флота, това питам аз!

На Ранджит започваше да му писва от самомнителните брътвежи на това пиянде. Гамини му беше приятел, но дори той едва ли можеше да очаква от Ранджит, че ще седи и ще търпи до безкрай това безобразие. Стана и каза:

— Благодаря ви за питието, господин Бледсо, но трябва да тръгвам вече.