Артър Кларк - Последната теорема

Ранджит страдаше от гузна съвест.

— Нали не те пресилвам твърде много? Защото… — Смути се и Мира се разсмя. Вдигна чашата си с портокалов сок като за наздравица и го успокои:

— Добре съм. Ще дойдем в Англия, когато е топло, през юни, да речем. Но ти сигурен ли си, че постъпващ правилно с това пътуване до Америка?

Ранджит намаза малко конфитюр от ягоди по кифличката и я пъхна в устата си.

— Естествено — каза той, дъвчейки. — Лично проверих прогнозата за времето. В момента минималните температури в Ню Йорк са девет градуса, а по обяд ще стигнат осемнайсет. Идеално.

Мира остави чашата си. Не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— О, миличък — изкиска се накрая. — Ти никога не си бил в Америка, нали?

Внезапно разтревожен, Ранджит се обърна да я погледне.

— Какво имаш предвид?

Тя се пресегна и го потупа по ръката.

— Ами, явно не знаеш, че там са доста старомодни в някои отношения. Използват мили вместо километри например. И — дано това не те разстрои твърде много — все още измерват температурата по Фаренхайт, а не по Целзий като останалия свят.

Сякаш не стигаше температурното разочарование, с което Ню Йорк посрещна Ранджит, а и новините по изобилието от телевизори в хотелския им апартамент бяха дори по-обезсърчителни от обикновено. Да вземем Южна Америка например. Там през последните години конфликтите бяха в ремисия. Вече не. Промяната (както обясни един от американските им домакини) произтичала от факта, че Съединените щати ревизирали законите си за наркотиците и свързаните с тях деяния вече не се смятали за престъпление, а за обикновено хулиганство. Това декриминализирало почти всички разновидности на стоката, с която разполагали колумбийските наркотърговци. В резултат на промяната в закона всеки наркозависим в Щатите можел да се снабди с необходимата му субстанция евтино и без гангстерско посредничество, в кварталната аптека, което на практика извадило гангстерите от играта. (Освен това вече нямало смисъл кварталните дилърчета да зарибяват с безплатни дози дванайсетгодишни деца. Тази дейност вече не им гарантирала бъдеща клиентела от наркозависими младежи, защото никой от тези бъдещи клиенти, ако изобщо станели такива, не би си купил наркотик от тях. По този начин броят на зависимите в страната намалявал ежегодно, защото старите измирали или се отказвали, а все по-малко новобранци заемали местата им.)

Но това беше само добрата страна на законите, декриминализиращи употребата на наркотици. Имаше и лоша страна.

Лошата част, или най-лошата от лошите части, беше, че наркокартелите, чиито плантации с кока вече не носели предишните печалби, започнали да се заглеждат с копнеж по създаващата не по-слаба зависимост стока, която изнасяха съседите им от Венецуела. Ами да, в петрола имаше дори повече пари, отколкото в наркотиците! В резултат, въоръжени банди от колумбийските наркоцитадели подхванаха набези към петролните полета на съседната страна. Сравнително малката (и често подкупна) венецуелска армия демонстрираше съпротива от време на време, но мотивацията беше изцяло на колумбийска страна, както и почти всички победи.

Всичко това се наслагваше върху все по-честите изцепки на севернокорейския Любим водач, подновеното насилие между непримиримите фракции на бивша Югославия, все по-тежките сражения в части от бившия Съветски съюз и в Близкия изток…

Изобщо, новините бяха лоши. Малка компенсация представляваше самият Ню Йорк, който никак не приличаше на Тринкомалее, нито на Коломбо, дори на Лондон не напомняше.

— Тук всичко расте по вертикалата — каза Ранджит на жена си, застанал до прозореца на хотелския им апартамент на шестдесет и шестия етаж. — Не знам как спят на такава височина.

Но градската панорама разкриваше поне десетина много по-високи сгради от техния хотел, а когато вървяха по улиците, слънцето често се губеше от погледа, скрито от бетонните стени.

— Но пък онзи парк там е много красив — посочи Мира, вперила поглед в езерото, гигантските кооперации, обточили далечния край на парка, и далечните покриви на Централната зоологическа градина.

— О, аз не се оплаквам — засмя се Ранджит и наистина нямаше от какво да се оплаква. Макар офисът на д-р Дхатусена Бандара в сградата на ООН да не беше далеч, самият той беше някъде другаде, на мисия, която никой не си направи труда да упомене по-конкретно. Затова пък от офиса им бяха изпратили една млада дама, която ги заведе на върха на Импайър Стейт Билдинг, запозна ги с радостите на яхнията от скариди в старата гара на железниците Гранд Сентрал и беше готова да им осигури билети за всяко представление на Бродуей. Това не вълнуваше особено Ранджит, чийто опит с представленията се ограничаваше до малкия екран, но пък достави истинско удоволствие на Мира. Което на свой ред радваше Ранджит, който пък бе открил Природонаучния музей само на няколко пресечки от хотела им — музеят беше страхотно попълнение към новата му музейна страст, но огромният планетарий в северното му крило го развълнува най-дълбоко. Всъщност, „планетарий“ не беше най-точната дума, защото конструкцията в Сентрал Парк Уест беше нещо много повече от това.