Артър Кларк - Последната теорема

Първото място, където ентусиазирани доброволци от Американската асоциация за научен напредък (ААНН) заведоха двама им с Мира, беше прочутият (макар Ранджит да не беше и чувал за него преди да дойде във Вашингтон) Смитсонианов институт, предлагащ огромна сбирка. Британският музей в Лондон и Природонаучният в Ню Йорк го бяха впечатлили, но Смитсониановият институт, който дори не беше една сграда, а малък квартал, направо подпали въображението му. Не му остана време за друго, освен за Музея на въздухоплаването и космоса, както и за кратка разходка из още един-два музея. Космическата колекция беше изключителна, имаше дори работещ модел (макар и в умален мащаб, разбира се) на космическия елеватор на Арцутанов, чийто истински двойник вече издигаше снага в небето над Шри Ланка. А после дойде ред на традиционната му реч пред конференцията на ААНН и след като я произнесе и получи традиционните бурни аплодисменти, можеше да избира на кои от многобройните доклади да присъства. Не трябва да се забравя, че този всепризнат гений и един от най-уважаваните научни умове на планетата, световноизвестен и вече получил три съвсем истински докторски степени от три от най-престижните университети в света (макар самият той да не беше защитил и бакалавърска степен), та този съвременен Ферма (или Нютон дори) нито веднъж в младия си живот не беше присъствал на научна конференция от какъвто и да било вид, освен онези, на които го бяха канили като почетен лектор през последните месеци. Нямаше представа колко много може да се научи по най-различни теми. След като приключи със задълженията си по словото и прочие, той беше свободен сам да избира какво да чуе и кога, така че се записа за сесиите по космология и марсианска тектоника (също на Венера и Европа), изслуша и доклад на тема „Интелигентността на машините — себесъзнанието“ (последното най-вече заради Мира, но не съжали, защото докладът се оказа изключително интересен); както и още куп загадъчни аспекти на непознати дотогава (за Ранджит) сфери на човешкото познание, подбрани напосоки в богатата програма на конференцията.

Мира ходеше с него навсякъде, очарована на свой ред от този панаир на човешкото познание… с няколко изключения. Основното беше всекидневната следобедна дрямка, за която Ранджит настояваше, защото това бе изискване и на един от лекарите им.

— Ще имаш бебе, както знаеш! — информираше я той всеки божи ден, сякаш Мира можеше да има някакви съмнения по въпроса. А после, в един от последните дни на конференцията, докато Ранджит я завиваше с одеялото за следобедната й дрямка, телефонът иззвъня тихо. Кратко текстово съобщение, което гласеше:

„Ще ви бъда благодарен, ако дойдете да се видим в апартамента ми по някое време днес, за да обсъдим предложение, което, смятам, ще представлява интерес за вас.

Ранджит и Мира се спогледаха.

— Това е онзи тип, за който спомена Гамини в Ню Йорк — поясни Ранджит и жена му кимна отсечено.

— Той е. Хайде, обади му се и виж какво иска. А после ела да ми разкажеш.

Апартаментът на о.з. полк. Т. Орион Бледсо беше значително по-голям от онзи, който организаторите на конференцията бяха осигурили за Ранджит и Мира. Дори купата с плодове на масата в хола беше по-голяма, а и не само тя беше на масата. До нея се мъдреше неотворена бутилка марково уиски с все леда, чашите и разредителите.

Колкото до самия Т. Орион Бледсо, той не беше много по-висок от Ранджит, което за американец си беше направо нищо, и поне с две десетилетия по-стар. Затова пък почти не беше оплешивял, а ръкостискането му беше крепко — макар и с лявата ръка.

— Заповядайте, заповядайте, господин… ъъ… седнете, моля. Харесва ли ви нашата очарователна столица?

Не изчака за отговор, а го поведе към масата.

— Ще пийнете ли? Стига уискито да не е твърде силно за вас, разбира се.

Ранджит овладя усмивката си. Никой, наливал се с арак в пубертетските си години, не би се уплашил от американските питиета.

— Да, моля — каза той. — Споменавате за някакво предложение в съобщението си.

Бледсо го изгледа укорително.

— Казват, че ние, американците, сме вечно на педал, но моят опит показва, че това важи по-скоро за чужденците. Да, искам да обсъдя с вас това-онова, но първо бих искал да ви опозная малко. — През цялото време щадената му в началото ръка стискаше бутилката с уиски, а другата махаше целофанения печат на гърлото. Бледсо забеляза погледа на Ранджит и се изкиска. — Протеза — призна той, макар да прозвуча повече като хвалба. — Доста добра изработка. Дори мога да се здрависвам с нея, ако поискам, но предпочитам да не го правя. Не бих могъл да усетя вашата ръка с протезата, така че какъв е смисълът? А ако се разсея за миг и стисна по-силно, току-виж и вие се окажете на опашката за изкуствени крайници.