Артър Кларк - Последната теорема

Когато Ранджит настръхна при споменаването на Тринкомалее, Де Сойза се притесни.

— Ами да. Разбира се. Трябваше да се сетя. Ти си оттам. Има ли много луксозни хотели в Тринкомалее?

Ранджит призна, че не знае почти нищо за туристическите хотели в Тринко, освен че са много скъпи. Но после Мира го попита за храма на баща му, за който — поредната изненада, — изглежда, знаеше доста. Знаеше, че е бил издигнат на така наречения свещен хълм на Шива, знаеше, че е бил — е, не точно той, а предшественикът му, ограбен от португалците през седемнайсети век — едно от най-богатите места за поклонение в цяла Югоизточна Азия с неизчерпаеми запаси от злато, коприна, скъпоценни камъни и други неща, които монасите успели да натрупат през хилядагодишната история на храма. Знаеше дори за ужасния ден през 1624-та, когато португалският командир Константин де Са де Мензес заповядал на главния жрец да изнесе от храма всичко ценно и да го натовари на португалските кораби в пристанището, в противен случай го заплашил да обърне оръдията на корабите срещу храма. Главният жрец нямал избор. Изпълнил заповедта… след което Де Са заповядал да обърнат оръдията и храмът бил разрушен.

— Ха — измърмори Ранджит, когато Мира приключи историческия си преглед. — Наистина знаеш доста за храма.

Тя се смути.

— Сигурно, макар че моите знания едва ли се покриват с твоите. Като си помислиш, моите предци са били сред плячкаджиите.

На това Ранджит нямаше друг отговор, освен още едно „ха“. Излезли бяха в градината сред палмите и цъфналия джинджифил и седяха на пейка под група дървета. Недалеч се виждаше големият басейн, където състуденти на Ранджит играеха водна топка, незнайно как сдобили се с бански костюми. Един от слугите на Ворхулст беше успял да допълни с шампанско чашата на Мира и с кола чашата на Ранджит. Докато вървяха насам, младежи бяха подвиквали весело на Мира, един-двама поздравиха и Ранджит. Въпреки това Де Сойза не даваше признаци, че губи интерес към разговора им на четири очи. Ранджит също не губеше интерес. Което, като си помислиш, беше малко странно, защото досега не му се беше случвало да води толкова дълъг разговор с млада жена. Обикновено гледаше да претупа подобно общуване по най-бързия начин.

Оказа се, че Де Сойза е обиколила почти целия остров с родителите си и обича всяка педя от Шри Лаика. Учуди се искрено, когато Ранджит й каза, че почти не е напускал Тринкомалее, като се изключи настоящият му престой в Коломбо и няколкото екскурзии от училище.

— Никога не си ходил в Канди, така ли? И не си виждал как резачите се качват по палмите, за да изцедят сока, от който се прави пунш? — Отговорът на всичките й въпроси беше еднакъв. Не беше.

Долу-горе по това време край тях мина мевроу Ворхулст, тръгнала да обиколи гостите.

— Вие двамата, изглежда, си прекарвате добре — подхвърли тя и примижа с очи. — Да ви донеса ли нещо?

— Не, благодаря ти, лельо Беа — каза Мира де Сойза. — Партито е чудесно. — А после, когато мевроу Ворхулст се отдалечи, тя отвърна на мълчаливия въпрос в очите на Ранджит: — Тук всички бюргери се познаваме помежду си, а и леля Беа наистина ми е нещо като роднина. Когато бях малка, прекарвах в дома й почти толкова време, колкото и вкъщи, а Йорис ми беше като по-голям брат, какъвто си нямах. Внимаваше да не се удавя, когато ме водеше на плажа, и ме връщаше вкъщи навреме за следобедния ми сън. — А после забеляза озадаченото изражение на Ранджит. — Какво? — попита тя.

Той сви рамене в знак на извинение.

— Нищо, просто се обърках малко. Наричаш я Беа. Мислех, че се казва… как беше… Мевроу.

Мира бе така любезна да сдържи усмивката си.

— Мевроу е госпожа на холандски. Всъщност се казва Беатрикс. — След това си погледна часовника и сбърчи притеснено чело. — Виж, ако искаш да идеш при приятелите си, не се съобразявай с мен. Сигурен ли се, че не искаш да поплуваш в басейна? В съблекалните тук има запас от бански с всякакви размери…

Сигурен беше и още как. Колко дълго си бяха говорили, Ранджит не можеше да прецени. Мира де Сойза като че ли не бързаше да сложи край на раздумката им, но и това стана — малко по-късно — по вина на почти забравения Брайън Хариган. Той им напомни за присъствието си, като първо надникна, а после нахлу в малката им палмова градинка. Изглеждаше раздразнен.

— Къде ли не те търсих — сопна се на Мира той.

Тя стана и се усмихна.

— На мен пък ми се стори, че си имаш компания — подразни го тя.

— Говориш за момичето, което ме разведе из къщата? Беше много любезна. А къщата е великолепна. Стените са по метър дебели, пясък, натрошени корали и мазилка, така че климатик не им трябва. Не си забравила, че имаме резервация за вечеря, нали?