Артър Кларк - Последната теорема

Лошото на края на семестъра безспорно беше и краят на курса по астрономия. Но поне имаше послепис във вид на парти в дома на д-р Ворхулст.

Въпреки това, докато вървеше от автобусната спирка към адреса, отпечатан на поканата му, Ранджит започна да се колебае. Първо, кварталът беше от хубавите и като такъв — непознат за Ранджит, защото двамата с Гамини го бяха избягвали по време на изследователските си обиколки из града. (Семейството на Гамини също живееше тук.) Второ, домът на Ворхулст се оказа не само по-голям от нормалното за еднофамилна къща, а и заобиколен с абсолютно ненужни веранди с колонади и отлично поддържана градина.

Ранджит си пое дълбоко дъх, преди да отвори портата и да изкачи няколкото стъпала до верандата. Когато влезе в къщата, първото, което забеляза, беше приятният повей от вентилаторите на тавана. Това беше добре в колумбийската жега. Още по-добре му се отрази гледката на самия Йорис Ворхулст, застанал до жена, чиито внушителни размери си пасваха идеално с разточителната къща. Преподавателят се приближи да го посрещне, намигна му и кимна.

— Ранджит — каза той и го поведе към жената, — много се радваме, че успя да дойдеш. Позволи ми да те запозная с мевроу Беатрикс Ворхулст, моята майка.

Понеже нямаше идея как да подходи към ситуация като тази — запознанство с жена, при това доста светлокожа, която се извисяваше поне с три-четири сантиметра над него и тежеше поне с толкова килограма повече, Ранджит преви кръст в лек поклон. На мевроу Ворхулст такива явно не й минаваха. Тя сграбчи ръката му и я задържа.

— Мили ми Ранджит, много се радвам да се запознаем. Синът ми няма любимци сред студентите си, но ако имаше — моля те, не му казвай, че си го чул от мен, — то ти със сигурност би бил един от тях. Освен това имам удоволствието да познавам баща ти. Прекрасен човек. Работихме заедно в един от комитетите по преговорите, когато имаше такива.

Ранджит стрелна с поглед д-р Ворхулст с надеждата да получи от него някакви негласни указания какво би трябвало да каже на тази симпатична и напарфюмирана природна стихия. Уви, помощ не получи. Професорът посрещаше нови гости, но мевроу Ворхулст, усетила неудобството на Ранджит, лично му се притече на помощ.

— Не си губи времето със стара вдовица като мен — посъветва го тя. — Вътре има няколко доста хубавки момичета, има и вкусни неща за похапване. Има дори от ужасните американски спортни напитки, към които Йорис се пристрасти в Калифорния, макар че лично аз не бих ти ги препоръчала. — Потупа за последно ръката му и го пусна. — Настоявам да дойдеш на вечеря у нас веднага щом Йорис се върне от Ню Йорк. А когато се върне, той ще бъде в лошо настроение, знам го. Винаги е така след поредния му неуспешен опит да убеди ООН в ползата от лифт на Арцутанов. Но от друга страна — добави г-жа Ворхулст, попоглеждайки към новите гости, — човек не може да ги вини, нали така? Хората още не са се научили как да мелят брашно заедно.

Когато влезе в просторния салон, Ранджит наистина отбеляза присъствието на няколко симпатични момичета, но повечето от тях вече изглеждаха обградени от по няколко младежи. Ранджит кимна на трима-четирима състуденти, но за момента интересът му беше насочен най-вече към самата къща. Тя нямаше нищо общо със скромния дом на баща му в Тринкомалее. Подовете бяха от полиран бял цимент, в стените имаше отворени врати към голямата градина с палми и приканящ басейн. Ранджит вече беше обядвал, така че изобилието от храна не му направи впечатление. Американските спортни напитки, споменати от мевроу Ворхулст, той подмина с презрение, но скоро откри запас от добрата стара кока-кола и си взе едно шише. Тъкмо се оглеждаше за отварачка, когато от нищото се материализира прислужник, грабна шишето от ръката му, отвори го и изсипа колата във висока, предварително изстудена чаша, която също се материализира от нищото.

Ранджит още зяпаше след прислужника, когато женски глас се обади иззад гърба му:

— За малко да му отнемеш препитанието, между другото. Ако гостите си отварят сами бутилките с кола, прислужникът по безалкохолното ще остане без работа. Е, Ранджит, как я караш?

Обърна се и позна бюргерската девойка от злополучните лекции по социология в първи курс. Мари… не, Марта… не.

— Мира де Сойза — подсети го тя. — Ходехме заедно на социология миналата година. Радвам се да те видя пак. Чух, че работиш по теоремата на Ферма. Как върви?

Ранджит не очакваше да му зададат точно този въпрос, особено хубава млада жена като тази. Даде й уклончив отговор: