Откри, че му е неудобно да разсъждава на тази тема, и продължи нататък. Но писмото така или иначе беше на привършване. С група състуденти — Гамини не споменаваше онази Мадж да е била с тях, но Ранджит можеше да се хване на бас, че и тя е била в групата — отишли за един ден до Стратфорд на Ейвън. А после, почти като в послепис, идваше голямата новина: „О, да не забравя. Имам да карам едни летни курсове, но татко иска да се прибера за няколко дни през лятото, за да се видя за последно с баба, която по думите му е много болна. Така че ще прекарам известно време в Шри Ланка. Ти къде ще си през лятото? Не знам дали ще ми остане време да прескоча до Тринко… но може би ще уредим нещо за друго място, какво ще кажеш?“
И това ако не беше страхотна новина! Но преди да се отдаде на тихо ликуване, Ранджит трябваше да се обади на баща си.
Баща му вдигна телефона още при първото позвъняване. Гласът му определено звучеше бодро, когато каза:
— А, Ранджит — прозвуча доволно, че и с обич на всичкото отгоре, — защо пазиш тайни от баща си? Не си ми казал, че Гамини Бандара е заминал за Лондон!
Ранджит завъртя очи, нищо, че нямаше кой да го види. Не му беше съобщил новината, защото не се съмняваше, че портиерът или някой друг от копоите му ще го уведоми своевременно. Единственото изненадващо нещо беше, че новината е стигнала до него с такова закъснение. Ранджит се замисли дали да не спомене, че Гамини ще се прибере, пък било и за кратко през лятото, но реши да не върши работата на портиера и неговите себеподобни. Затова каза предпазливо:
— Да, сега учи там. В Лондонския колеж по икономика. Баща му смята, че това е най-доброто училище в света.
— Сигурен съм, че е така — съгласи се баща му, — поне що се отнася до определени науки. Сигурен съм, че Гамини ти липсва, Ранджит, но пък до голяма степен решава един важен за мен проблем. Никой няма да се тревожи заради близостта ти с едно момче синхалезе, когато помежду ви има един-два океана.
Ранджит не знаеше какво да отговори на това, затова съвсем разумно не каза нищо. Баща му продължи:
— Работата е там, че ти ми липсваше ужасно, Ранджит. Ще можеш ли да ми простиш, сине?
Нямаше нужда да обмисля отговора си на този въпрос.
— Обичам те, татко — отвърна веднага Ранджит, — и няма за какво да ти прощавам. Разбирам защо е трябвало да направиш онова, което направи.
— В такъв случай — каза баща му, — ще си дойдеш ли в Тринко за лятната ваканция?
Ранджит го увери, че би се прибрал с най-голямо удоволствие, но едновременно с това започна да се чувства неудобно. Разговорът много се беше разлигавил. С облекчение се сети за един въпрос, на който баща му би могъл да знае отговора.
— Татко? В Коломбо са арестували някакъв човек от Тринко, Киртис Канакаратнам. Името ми е познато, но не се сещам откъде. Ти знаеш ли кой е?
Ганеш Субраманиан въздъхна дълбоко — дали защото въпросът притесняваше и него, или защото и той като сина си нямаше нищо против смяната на темата, Ранджит така и не разбра.
— Да, естествено — каза той. — Киртис. Не го ли помниш, Ранджит? Моят наемател. Онзи с многото дребни дечурлига, жена му е с крехко здраве. Обикновено работеше като шофьор на автобус за хотелите по крайбрежието. Баща му вършеше това-онова за храмовия комплекс преди да почине…
— Сега се сещам — възкликна Ранджит и наистина се сещаше. Мъжът, за когото говореха, беше нисък и с много тъмна кожа, като самия Ранджит. Живял беше със семейството си в малката къщурка, сбутана в края на имота на Ганеш Субраманиан — всичко на всичко три стайчета за двама възрастни и четири малки деца, без вътрешна канализация и водопровод. Най-ясният спомен на Ранджит беше за майката, която пере търпеливо дрешките на децата си в един огромен тенекиен леген… а децата реват и се мотаят в краката й, усърдно цапайки следваща доставка дрехи и самите себе си.
След края на разговора с баща си Ранджит се приготви да си ляга. Беше в приповдигнато настроение. Нещата вървяха добре. Беше се сдобрил с баща си. Щеше да се види с Гамини, пък макар и за кратко. А и загадката около самоличността на този Киртис Канакаратнам най-после се беше разрешила и повече нямаше защо да мисли за него, реши той.
А и статистиката не беше чак толкова скучна, колкото се беше опасявал. Много преди да влезе на първия семинар, Ранджит имаше доста ясна представа за разликата между средна стойност, медиана и мода, знаеше и какво е стандартно отклонение, така че бързо усвои чертаенето на хистограми. Освен това, и за негова искрена изненада, преподавателката явно притежаваше чувство за хумор и когато не обясняваше статистически модели на класа, беше почти — е, само понякога, все пак, — беше почти толкова приятна за слушане като самия Йорис Ворхулст.
Читать дальше