Артър Кларк - Последната теорема

Разбира се, централните новини бяха неизбежно от вида, който Ранджит не искаше да чува, защото изчерпваха кажи-речи всички новини от света за момента.

Но понеже радиото така или иначе беше включено, Ранджит изслуша чинно емисията. Както можеше да се очаква, новините бяха лоши — всичките дребни войни процъфтяваха на спокойствие, имаше и заплахи за нови, както винаги. А после дойде ред на местните новини от града. Те не представляваха особен интерес за Ранджит, докато една дума не улови вниманието му. Думата беше „Тринкомалее“.

Сега вече Ранджит наостри уши. Някакъв мъж от Тринкомалее бил спрян за проверка, защото не отклонил стария си пикап да даде път на полицейска кола с включена сирена. (Всъщност полицаите в колата отивали на обяд.) Когато пикапът отбил встрани, полицаите, естествено, го претърсили. И открили голям брой тостери, блендери и други малки кухненски уреди, чийто произход шофьорът не можел да обясни.

Ранджит беше замрял с лъжица ориз в ръка, когато говорителят съобщи името на заподозрения. Киртис Канакаратнам.

С което нещата се сговниха още повече. Не можеше да се сети откъде му е познато името. Звучеше му смътно познато, но откъде? От училище? От храма на баща му? Можеше да го е чувал къде ли не, но колкото и да се мъчеше, Ранджит не успяваше да върже лице към името. В следващата новинарска емисия, доста след обяд и след като Ранджит почти се беше отказал да гадае, по радиото съобщиха, че заподозреният имал съпруга и четири малки деца.

Това всъщност не е негова работа, каза си Ранджит. С което не успя да убеди сам себе си, защото ако не разбереше кой точно е този Киртис Канакаратнам, как можеше да е сигурен, че не става въпрос за негов приятел или познат?

Затова Ранджит звънна в полицията. Набра номера на централното управление и го направи от телефон в част от студентското градче, където ходеше рядко. Отговори му женски глас, на жена, която очевидно не беше млада и също толкова очевидно не беше свикнала да дава информация току-така. Затворник на име Киртис Канакаратнам? Да, можело и да има такъв. В предварителните арести в Коломбо държали много затворници, а те невинаги съобщавали истинските си имена. Бихте ли дали повече информация за задържания? Имената на хора от обкръжението му, да речем? А самият вие имате ли роднинска връзка с него? Или пък имате общи бизнес интереси? Или…

Ранджит затвори телефона и си тръгна. Не му се вярваше взвод на градската полиция да нахлуе в сградата. Но не беше сигурен и в противното, затова не виждаше причина да стои тук и да чака дали пък няма да нахлуят.

Когато се прибра в стаята си вечерта, там го чакаше второто най-хубаво нещо след Гамини от плът и кръв, а именно електронна поща от Лондон. (Имаше и съобщение, че баща му е звънял по телефона и е поръчал Ранджит да му се обади — което си беше адски добра новина, реши Ранджит, защото баща му явно беше решил да наруши мълчанието… но въпреки това той започна с електронното писмо от Гамини.)

Приятелят му очевидно си прекарваше страхотно в Лондон. Едва вчера (пишеше той) обиколил студентския кампус на Лондонския университетски колеж, защото Мадж му била казала, че там имало нещо, което искала да види. Е, интересно било, ако си падаш по разглеждането на мъртви — отдавна мъртви всъщност — тела, защото там нямало друго за гледане, освен мумифицирания труп на живелия преди двеста години английски философ утилитарист Джеръми Бентам. Той винаги си бил там, обясняваше Гамини, но обикновено го държали заключен в дървената витрина, нещо като сандък със стъкло отпред, която той наричал „моята автоикона“. По молба на Мадж било направено изключение и един поразен от красотата й младши член на преподавателското тяло отключил витрината. Та този Бентам, обясняваше Гамини, бил изпреварил значително времето си мислител от деветнайсети век, дори бил написал добре аргументирано есе в подкрепа на толерантността към хомосексуалистите. Идеите на Бентам били революционни, добавяше Гамини, но и донякъде предпазливи в същото време. Той така и не публикувал есето си. Прибрал го под ключ и то останало в неизвестност близо век и половина, когато най-после някой го намерил и го публикувал през 1978-а.

Историята на Джеръми Бентам се стори отегчителна на Ранджит и той започна да се пита защо Гамини й е отделил толкова много място. Дали защото Бентам е бил сред първите изтъкнати автори, осмелили се да пишат с известна симпатия за хомосексуалистите? И ако е така, какъв подтекст влагаше Гамини в пространния си разказ? Категорично не можеше да е свързано с факта, че някой от тях двамата се смята за хомосексуалист, защото нито Ранджит, нито Гамини се смятаха за такива.