Артър Кларк - Последната теорема

Вярно, че предварителните проучвания бяха далеч от истинската кабинка, в която да скочиш и да те издърпат с главоломна скорост към ниската околоземна орбита, при това без разход на милиони литри гориво. Но не беше невъзможно. Беше си съвсем възможно всъщност, и рано или късно щеше да се случи. И тогава дори Ранджит Субраманиан навярно би бил сред малцината щастливци, които да обиколят Луната, да попътуват между спътниците на Юпитер и дори да се разхождат по безнадеждно сухите пустини на Марс.

Според информацията, която Ранджит откри в търсачката, още през далечната 1895-а първият руски мислител в областта на космическите пътешествия, Константин Циолковски, видял Айфеловата кула в Париж и получил прозрение. Според него, имало един сравнително лесен начин да издигнеш летателен апарат в орбита — просто трябвало да се построи наистина висока кула с вграден елеватор, който да издигне апарата до върха й.

По-късно, през 1960-а, един ленинградски инженер на име Юри Арцутанов прочел книгата на Циолковски и бързо разбрал, че планът му няма как да проработи. Това бил урок, който древните египтяни научили отдавна — а също и майте няколко хиляди години по-късно и на другия край на света. Урокът бил, че височината, на която можеш да издигнеш кула или пирамида, си има ограничения и тези ограничения са наложени от компресията или натиска.

В една компресионна конструкция — тоест конструкция, която се строи от земята нагоре — всяко ниво трябва да поддържа тежестта на всички нива над себе си. За да се достигне ниска околоземна орбита, биха били необходими нива с височина стотици километри, а никой строителен материал не би могъл да издържи подобна тежест.

Но Арцутанов стигнал до гениалното заключение, че компресията не е единственият начин да се строи. Имало и друг, не по-лош начин, и той бил напрежението.

Една основана на напрежение конструкция — например конструкция, прикачена към орбитиращо тяло посредством кабели — била теоретично елегантна, но практически неприложима идея от гледната точка на инженер, който познавал единствено материалите за направа на кабели от средата на двайсети век. Но, утешавал се Арцутанов, като нищо през следващите десетилетия можело да се пръкнат материали, които да издържат на предизвикателството.

Когато най-после си легна онази нощ, Ранджит се усмихваше — продължи да се усмихва дори насън, защото от доста време насам за пръв път беше открил нещо, за което наистина си струваше да се усмихваш.

На закуска още се усмихваше и броеше часовете (почти сто и четиридесет) до следващата лекция по астрономия. За Ранджит нямаше и капка съмнение, че часовете по астрономия са най-ярката светлинка в неговата академична година…

И щом това е така, защо да не смени основната си специалност — да се отпише от математиката и да запише астрономия?

Спря да дъвче, запленен от мисълта, но така и не стигна до решение. Имаше нещо в главата му, което го спираше да се откаже официално от математиката. С право или не, имаше чувството, че да се отпише от математиката би било почти като да се откаже от теоремата на Ферма.

От друга страна, беше доста странно — както отбеляза инспекторката по учебната част единствения път, когато Ранджит отиде да се срещне с нея — да си записал основна специалност математика и да не посещаваш нито един математически курс.

Ранджит знаеше какво трябва да направи по въпроса и разполагаше с цял свободен предобед да го осъществи. Отиде при инспекторката в самото начало на работното й време и до обяд вече беше официално записан в курса по основи на статистиката. Защо точно статистика? Ами Статистиката, в края на краищата, все пак беше нещо като математика. Как щял да навакса материала, щом се записва толкова по-късно от останалите студенти? Без никакъв проблем, увери Ранджит инспекторката; после обясни, че нямало въвеждащ курс по математическа дисциплина, който той да не усвои за нула време. По този начин до обяд Ранджит беше решил поне един от проблемите си, пък бил той и проблем, който не му се беше струвал достатъчно важен, че да си прави труда да го решава. Така или иначе, Ранджит се нахвърли на безвкусния обяд в доста добро настроение.

А после нещата се сговниха.

Някакъв глупак беше забравил да намали радиото и сега вместо тихата музика, с която бяха свикнали студентите в мензата, трябваше да слушат новините. На всичкото отгоре, изглежда, никой не знаеше как да изключи радиоточката.