Артър Кларк - Последната теорема

Мира се извини, защото наистина беше забравила, каза на Ранджит колко приятно й е било да поговорят и си тръгна.

Ранджит остана на партито. Само че вече не му беше толкова забавно, колкото преди. Обмисли идеята дали да не се топне в басейна и бързо я отхвърли. Присъедини се за кратко към групата студенти около Йорис Ворхулст, които разговаряха за неща, които вече бяха обсъждали в час; поседя с шепа гости, които гледаха и обсъждаха новините по телевизията под малкия навес до градинския зид. Новините, както можеше да се очаква, не бяха забавни. Онези ужасни севернокорейци бяха пуснали глутница свирепи и навярно болни от бяс кучета близо до границата с Южна Корея. Ухапани нямаше. Три от кучетата попаднали на противопехотна мина и се разхвърчали на парчета. Останалите били застреляни с картечница от пограничната охрана. Изобщо всички бяха на мнение, че нещо трябва да се направи по въпроса със Северна Корея.

Ранджит с изненада откри, че му е лесно да разговаря с тези непознати — за световното положение, за нуждата от изграждане на космически лифтове, така че и обикновените хора да имат достъп до пътуванията в космоса, за това какви приятни хора са семейство Ворхулст, и за десетина други неща. По някое време гостите започнаха да оредяват и Ранджит прие това като знак, че е време и той да си тръгва.

Партито му беше харесало, особено първата му част, знаеше и на какво се дължи това — на срещата с Мира де Сойза.

По обратния път към кампуса Ранджит се хвана, че мисли — не по онзи момчешко-момичешки начин, разбира се — колко интересен човек е тази Мира де Сойза. И че се чуди как най-добре да подходи към убийството на Брайън Хариган.

Така или иначе, Ранджит беше доволен, че се връща в Тринкомалее за лятото. Ганеш Субраманиан беше предположил, че синът му ще посвети основната част от времето си на подновени атаки срещу загадката на Ферма. Отчасти беше прав. Ранджит не беше забравил за теоремата на Ферма. Често се сещаше за нея, в най-неочаквани моменти, още повече сега, когато Мира де Сойза беше възбудила наново интереса му. Само че всеки път, когато се сетеше за теоремата, Ранджит полагаше усилия да я разкара от мислите си. Беше се провалил и нямаше нищо против да го признае.

Пък и други неща окупираха вниманието му. От монасите чу, че на плажа обновяват един от по-старите туристически хотели и наемат колежанчета за лека работа срещу добро заплащане. Ранджит отиде да провери как стоят нещата. Работа наистина се предлагаше. Той подписа договор и за пръв път в осемнайсетгодишния си живот разполагаше с пари, които е заработил сам.

Работата наистина не беше тежка, нито трудна. Официалното й название беше „експедитор“. Задълженията му бяха да си води бележки за съдържанието на всеки пристигащ камион със строителни материали, да съобщава по най-бързия начин на бригадира, ако някой от въпросните камиони се опита да напусне обекта, преди да е стоварил цялата доставка, и накрая, всяка сутрин да преглежда наличните запаси от строителни материали и да прецени каква част от тях е изчезнала през нощта. Частните охранители, наети от предприемача, бяха инструктирани да му съдействат при нужда. А и мотивацията им беше на ниво, защото знаеха, че загубите от кражби ще бъдат удържани от заплатата им.

Освен това Ранджит си имаше четирима малки, но много активни лични помощници.

Те не фигурираха във ведомостта на предприемача, но нито те, нито майка им бяха влизали в плановете на Ранджит за лятото. Ранджит се сдоби с тях случайно, когато един ден старият Ганеш Субраманиан му даде две чанти с храна, която според храмовия готвач щяла да се развали, ако скоро не бъде изядена.

— Занеси чантите на г-жа Канакаратнам — каза той. — Сещаш се, жената на Киртис Канакаратнам. Помниш Киртис, нали? Онзи, когото арестуваха в Коломбо по обвинение в притежание на крадена стока. — Ранджит кимна. — Боя се, че семейството му е доста затруднено напоследък — продължи баща му. — Пуснах ги в старата ми къща за гости. Помниш къде е, нали? Бъди така добър да се отбиеш и да им оставиш храната, моля те.

Ранджит нямаше нищо против. И къщата намери лесно. Помнеше я добре, защото там живееха един пътен инженер, който изпълняваше дребни поръчки за храма, и синчето му, с което Ранджит обичаше да си играе като малък.

Къщата си беше, кажи-речи, същата. Малката градина, която съпругата на пътния инженер бе поддържала отпред, сега беше заета отчасти от зеленчуци и отчасти от бурени. Самата сграда имаше нужда от пребоядисване. Беше по-малка, отколкото я помнеше Ранджит, три маломерни стаи, външна тоалетна и водна помпа в едно далечно кьоше на двора.