Артър Кларк - Последната теорема

В къщата нямаше никого. Ранджит се поколеба — не му се искаше да влиза в отсъствието на наемателите, но и не можеше да остави чантите с храна отвън. Почука на незаключената врата, извика силно за поздрав и влезе.

Първата стая беше кухня — печка на газ, мивка без кранове, но с канализационна тръба и голяма пластмасова кана за вода, полупразна; маса и столове и кажи-речи, нищо друго. От кухнята се влизаше в по-малка стая, очевидно нечия спалня, ако се съдеше по кушетката с възглавници и купчина нагънати чаршафи в единия ъгъл. Третата стая беше най-голямата, но и най-претъпканата — две бебешки люлки, две легла, три-четири скрина с чекмеджета, два стола… И още нещо.

Имаше нещо по-различно от времето, когато Ранджит беше идвал тук като малък. А после забеляза, че в единия ъгъл на детската стая има следи от нещо на стената. Приближи се и видя избледнелите до неузнаваемост останки на религиозен плакат с надписи на санскрит.

Ама, разбира се! Това беше североизточният ъгъл на къщата — ъгълът за пуджа в миналото, свещеното място за молитви и съзерцание, което присъстваше в дома на всеки богобоязлив хиндуист. Какво беше станало с него? Къде беше идолът на Шива — или на друг от боговете — върху малкия му постамент? Къде беше кадилницата с тамян или чинийката за цветя, или другите ритуални предмети? Нищо не беше останало! Минали бяха много години откакто Ранджит се беше простил с илюзията, че е набожен човек, но сега, като гледаше купчината изпрани, но несгънати детски дрехи, струпани в свещения ъгъл за молитви, той изпита чувство на… ами, почти на отвращение. Никое нормално хиндуистко семейство, набожно или не, не биваше да прави така.

Когато чу гласове откъм двора и отиде да се представи, вече не беше толкова сигурен, че това е нормално хиндуистко семейство. Главата на семейството, съпругата на Киртис Канакаратнам, не беше облечена като нормална-хиндуистка жена. Беше с мъжки работен гащеризон и мъжки ботуши. Теглеше бебешка количка, в която сред някои по-дребни предмети имаше две големи туби с вода и едно малко момиченце. Имаше още три деца — момиче на десетина-единайсет години, което носеше на гърба си друго момиче, най-малкото, и момче, помъкнало брезентова торба на рамо.

— Здравейте — поздрави ги Ранджит. — Аз съм Ранджит Субраманиан, синът на Ганеш Субраманиан. Баща ми ме прати да ви донеса някои неща. Оставих ги на масата вътре. Вие сигурно сте госпожа Канакаратнам.

Жената не отрече обвинението. Пусна дръжката на количката и хвърли поглед на спящото дете вътре. После протегна ръка на Ранджит.

— Аз съм жената на Канакаратнам — потвърди тя. — Благодаря ви. Баща ви е много добър към нас. Да ви предложа чаша вода? Нямаме лед, но сигурно сте жаден, щом сте донесли онези неща чак дотук.

Така беше. Ранджит изпи с благодарност чашата с вода, която жената му сипа от едната туба. (Трябвало да носят отдалеч питейната си вода, обясни тя. Преди години едно цунами наводнило кладенеца им със солена вода от залива и кладенецът така и не се оправил. Водата ставала за пране и за готвене, но не утолявала жаждата.)

Госпожа Канакаратнам, забеляза Ранджит, беше на трийсетина години, в добро здраве, не беше грозна, нито нетърпимо глупава, но имаше зъб на света, който се беше обърнал срещу нея. Друго интересно нещо у госпожа Канакаратнам беше, че не обичаше да й казват госпожа Канакаратнам. Обясни, че и на нея, и на мъжа й изобщо не им харесвало дето са заседнали в този тропически заден двор, наречен Шри Ланка. Искали да са някъде, където всеки ден се случва нещо ново — вероятно имаше предвид Америка, реши Ранджит. От следващите й думи се разбра, че предположението му е било вярно. Американското посолство отказало да им издаде визи, затова заминали за друга страна — Полша, но и там не им потръгнало.

— Така че — заяви тя с известно предизвикателство в гласа, — направихме единственото възможно нещо. Приехме американски имена. Той не ми даваше да му викам Киртис. Прие името Джордж, а аз — Дороти. Накратко — Дот.

— Хубаво име — каза Ранджит, макар че нямаше мнение по въпроса. Просто искаше да успокои враждебността в гласа й.

Явно успя, защото жената се разприказва. Обясни, че дали американски имена и на децата си, когато се родили. А те се раждали през година. Първа била Тифани, на единайсет, после единственото момче — Харолд, на девет, накрая Роузи и Бетси, на седем и на пет. После Дот небрежно спомена, че в момента мъжът й бил в затвора — каза го по такъв начин, че Ранджит реши да се въздържи от коментар.