Артър Кларк - Последната теорема

Децата му допаднаха веднага — бяха готини хлапета, понякога сладки, друг път забавно нахални, но явно взимаха присърце трудната, хлъзгава, но и интересна работа на порастването. Ранджит толкова много ги хареса, че преди да си тръгне от къщата на Канакаратнам, предложи да ги заведе на плажа при първа възможност.

Следващият му почивен ден беше след четиридесет и осем часа. По-голямата част от тях Ранджит прекара в колебания дали му е по силите да поеме отговорността, която вървеше с отправената покана. Какво щеше да прави например, ако някое от децата поискаше да, ами, сещате се, да иде по нужда?

Оказа се, че тази отговорност принципно се пада на Тифани. Когато Роузи каза, че й се пишка, Тифани я заведе в плиткия прибой, където сериозното разреждане, предлагано от Бенгалския залив, се погрижи за санитарните изисквания. А когато на Харолд му се доходи по голямата работа, Тифани го заведе в една от преносимите тоалетни на строителните работници, без изобщо да занимава Ранджит с това. Извън паузите за естествени нужди четиримата се плискаха в плитчините, Ранджит — начело като водач на групата, децата — в редичка зад него като патета. Обядваха със сандвичи, които свиха от бюфета за работниците. (Работниците май нямаха нищо против; и те харесаха децата.) В горещите следобедни часове децата дремнаха под палмите край плажа, а когато Тифани им каза да прекратят лудориите, те седнаха и Ранджит им разказа вълшебни истории за Марс, Луната и многобройното котило на Юпитеровите спътници.

Разбира се, в други части на света събитията далеч не бяха така идилични.

В израелски училища десетгодишни палестински момичета взривяваха себе си и всички наоколо. В Париж четирима яки северноафриканци демонстрираха отношението си към френската политика, убивайки двама от пазачите на Айфеловата кула и изхвърляйки единайсет туристи от най-горната й платформа. Също толкова лоши неща се случваха във Венеция и Белград, и още по-лоши в Рейкявик… а малкото световни лидери, чиито страни все още не бяха обхванати от пламъци, бяха на път окончателно да изчерпят идеите си за справяне със ситуацията.

На Ранджит обаче не му пукаше особено…

Е, не точно. Определено му пукаше за тези неща, когато се замислеше за тях, но гледаше да се замисля колкото се може по-рядко.

В това той доста напомняше за френетично празнуващите герои от разказа на Едгар Алан По „Маската на алената смърт“. И неговият свят, като техния, беше сериозно болен. Но в онзи конкретен момент слънцето грееше, а децата изпаднаха във възторг, когато им показа как да хващат морски костенурки и да си правят състезание с тях. Обожаваха историите му. Обичаха да ги слушат почти толкова, колкото той обичаше да ги разказва.

Може да е странно, но по същото време част или всички (рядко биваше възможно да се каже с дори приблизителна точност) от големите галактици се опитваха да втълпят подобен урок на други живи същества, съвсем, ама съвсем различни.

Тези други същества не бяха костенурки, разбира се, макар че имаха по костенурски твърди черупки и по костенурски нисък коефициент на интелигентност. Големите галактици се опитваха да ги научат как да използват оръдия на труда.

Това беше една от многобройните задачи, които големите галактици си бяха поставили сами. По човешки стандарти, това навярно би минало за опит да се повиши стандарта на живите същества в галактиката.

Идеята беше, че ако твърдочерупковците се научат да използват лост, кука и камък за хвърляне, това може да са първите им стъпки към зараждаща се интелигентност. Ако това се случеше и при минимална намеса от страна на големите галактици, твърдочерупковците биха могли да стигнат и по-далеч. Дори биха могли да извървят пътя до високите технологии, без да открият междувременно такива нежелани етапи като подчинението, експлоатацията и войната.

Е, този проект щеше да отнеме много, много време. Но пък големите галактици не страдаха от липса на време и смятаха, че опитът си струва. Смятаха, че биха си стрували всичките положени усилия, ако в бъдещата история на вселената има поне един вид, който е успял да стигне до етапа на космическото колонизиране и трансформацията на материя, без по пътя да е усвоил изкуството на убийството. Големите галактици несъмнено бяха интелигентни и могъщи. Но понякога бяха и наивни.

Като цяло, Ранджит беше доволен от лятото си. Задълженията му на обекта не бяха тежки, а и изглежда, никой нямаше нищо против, че води четирите си патета на работа. Дот настояваше, че трябва да се занимава с тях само в дните, когато й е крайно наложително да отсъства от къщи. Само че тези дни не бяха малко. Понякога й се налагаше да отсъства, защото си търсеше работа, но в това отношение все нямаше късмет. По-често излизаше, за да продаде поредната дребна семейна собственост, която да осигури за кратко препитанието на децата.