Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

Когато прескочи мъртвите тела, Рап го попита:

— Колко време ще ви отнеме да обезвредите шест детонатора?

— Всичко зависи от това как са свързани. Засега мога да кажа само, че никак няма да е лесно.

Един от хората на лейтенанта изтича по рампата и скочи във водата, където подаде безжична бормашина и черна чанта. Внимателно пробиха дупка в горната част на хладилната камера и бавно промушиха вътре тънкия кабел с камерата. Лейтенантът коленичи и впери поглед в миниатюрния екран.

Накрая извадиха камерата и единият от тях каза:

— Няма заложен капан, сър. Мисля, че можем да я отворим.

Лейтенантът внимателно повдигна капака на хладилника. Рап стоеше зад него. Пред тях се разкри плетеница от жици и шест отделни електронни циферблатчета, отброяващи червени цифри. Разполагаха с петдесет и три минути преди бомбата да гръмне.

Рап изруга и се обърна към офицера:

— Лейтенанте, искам точна и вярна оценка. Без никакви увъртания. Вие и вашият екип можете ли да изключите това нещо за по-малко от петдесет и три минути?

Лейтенантът огледа жиците отляво и отдясно.

— Не съм сигурен.

— Така няма да стане. Виждате ли някъде висотомер тук? Или нещо друго, което да ни попречи да качим бомбата на хеликоптер и да я отнесем по-надалеч от града?

— Не. — Матюс погледна към двамата с костюмите. — Има ли нещо?

Те поклатиха глави.

Циферблатите отброиха още една минута и този път Матюс изруга.

Нямаше да стигнат до океана навреме. Дланите на Рап се изпотиха.

— Лейтенант Матюс, ето какво ще направим. Искам хората ти да занесат хладилната камера в онзи синьо-бял хеликоптер на паркинга.

— Трябва да поискам разрешение от Пентагона.

Рап обясни спокойно, но и категорично:

— Нямаме никакво време за спорене. Докато хората ти качват устройството, ти ще оцениш какви са шансовете да го обезвредите, а аз — Мич извади телефона — ще се обадя на президента и на генерал Флъд. Ако не гарантирате с абсолютна сигурност, че сте в състояние да предотвратите експлодирането на бомбата, следващата ни най-важна задача ще е да я преместим колкото се може по-далеч от града.

Лейтенантът се вторачи в плетеницата от разноцветни жици и кимна.

— Добре… звучи ми разумно.

— Тогава бързо да се захващаме за работа. И внимавайте.

— Майк… Джо. Донесете оловните платнища. Ще я местим.

Рап слезе от моторницата и тръгна към дока. С президента щеше да говори, но по-късно. Сега трябваше да се обади на друг.

Въжето, което крепеше хладилника, бе отрязано. Под ръководството на лейтенант Матюс „тюлените“ го покриха с оловно платнище и го понесоха по кея към хеликоптера „Бел 430“. Двама по-възрастни членове на Синия екип и един от Екипа за търсене и реагиране се качиха вътре и огледаха устройството, клатейки глави.

Рап наблюдаваше, застанал пред хеликоптера, с телефон до ухото.

Двамата по-възрастни явно бяха старшини. Старшините бяха гръбнакът на групите на „тюлените“ и когато станеше дума за експлозиви, на света нямаше по-опитни и знаещи хора от тях.

Двамата пилоти още седяха в кабината на вертолета. Рап вдигна нагоре показалеца си и го завъртя. Пилотите кимнаха и запалиха двигателите. Мич вече бе взел окончателно решение. От значение беше всяка секунда и той не възнамеряваше да стои безучастно, нито да си губи скъпоценното време.

Тръгна към хеликоптера, в същото време говореше по телефона:

— Значи един от учените ти е намерил разрешение?

— Да — отвърна Раймър.

— И мислиш, че ще стане?

— Убеден съм. Направихме всички изчисления.

Двигателите на хеликоптера оживяха, секунда по-късно се завъртяха и перките.

— Пол, разполагаш с всички факти, за да убедиш президента. Ще ти се обадя след малко, когато излетим.

Не му се наложи да ходи при лейтенанта, защото той вече бе дотичал при него.

— Искам точен отговор. Можете ли да го направите или не?

— Старшините ми казват, че шансът ни е петдесет на петдесет, в най-добрия случай.

— Не е достатъчно.

— Какво каза президентът?

— Че ако не гарантирате успешно обезвреждане, устройството ще бъде закарано възможно най-далеч от столицата. — Рап, разбира се, изобщо не беше говорил с президента, но със сигурност поне по този въпрос двамата с Хейс нямаше да имат разногласие.

— Къде ще го закарате?

— Още не знам — излъга Мич. Той се качи в задната част на машината, затвори вратата и попита пилотите: — Каква е максималната скорост, която това бебче може да развие?