Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

— Ами ако не могат, какво ще правим?

— Никога досега не се случвало подобно нещо.

— На практика или изобщо?

— И двете.

— Как не! Нали ми каза, че не са обезвреждали истински ядрени бомби досега?

— Не… чак истински не са. Но непрекъснато се занимават с конвенционални експлозиви. Принципът е същият.

— Дано си прав.

Синият екип пристигна с два сиви хеликоптера на ВМС „Сийхоук“. Големите машини се приземиха на паркинга, от всяка се изсипаха половин дузина мъже. Най-малко шестима от тях бяха тежко въоръжени, облечени от главата до петите в черно бойно облекло и екипировка. Бързо се разпръснаха ветрилообразно, за да отцепят периметъра. Двама от екипа носеха светлосини противорадиационни костюми с херметично запечатани ботуши, шлемове и ръкавици. Други четирима бяха облечени в пустинни камуфлажни униформи.

Рап още се намираше на мостика на „Скандинавската принцеса“. Гледаше как „тюлените“ разтоварват оборудването си и обсъждат нещо с колегите си от Министерството на енергетиката. Погледна часовника си. Беше 12:08. Мира не му даваше притеснението, че бомбата може да избухне всеки миг. Бе сигурен, че планът на ал Ямани е да се приближи максимално до столицата, да избие президента и останалите държавни ръководители, които щяха да присъстват на церемонията по откриването на мемориала. Денят в памет на загиналите във войните лесно можеше да се превърне в Деня на Апокалипсиса.

Церемонията беше насрочена за 13:00 часа и Рап предположи, че имат още петдесет и две минути до взрива.

Това бяха жизненоважни минути, в които той беше длъжен да отдалечи бомбата максимално от града. Погледна към четирите хеликоптера на паркинга и реши отново да се обади на Раймър.

— Слушай ме, Пол. Предполагам, че оръжието е програмирано да гръмне в един часа. Още си мисля, че ще е най-добре да го качим на хеликоптера и да го отнесем по-надалеч.

— Мич, вече ти казах, че трябва първо да направим диагноза.

— Не могат ли да я направят във въздуха?

— Ами ако терористите са поставили висотомер в детонатора и щом бомбата се вдигне на трийсет метра, избухне?

Рап не беше мислил за подобна възможност.

— Добре, но какъв е планът, ако „тюлените“ не успеят да я обезвредят?

— В момента работим по него.

Двамата с противорадиационните костюми слязоха по кея, понесли оборудването си.

— Какво имаш предвид?

— Обмисляме да закараме бомбата в морето.

— Ако разполагате с достатъчно време. До Източния бряг обаче има поне сто и шейсет километра.

— А плажовете в момента са тъпкани с народ, вятърът духа навътре, към сушата. Това е за начало, Мич. Проиграваме подобни варианти непрекъснато. Последици за околната среда, последици за икономиката. Разглеждаме ситуацията от всички ъгли.

— Ако потапянето в морето не свърши работа, какъв ще е другият вариант?

— Единственият друг вариант е да се занесе на някое отдалечено място, където взривът и радиоактивният дъжд ще нанесат минимални вреди.

— И само това? — Рап бе шокиран. — Това е последният ни вариант?

Раймър не отговори веднага.

— Има и още един вариант, но досега никога не е бил проучван. Не мисля, че президентът ще го одобри. Пентагонът също категорично ще откаже.

— Защо?

— Защото е свързан с унищожението на държавен обект за милиарди долари.

Един от „тюлените“, облечен в пустинен камуфлаж, се затича към Рап.

— Какъв обект? — попита Мич.

— Мич, на другата линия ме вика президентът. Ще ти се обадя после.

— Не ми… — Връзката прекъсна и Рап изруга.

— Господин Рап?

„Тюленът“ вече стоеше до лодката. Рап въздъхна тежко.

— Да?

— Лейтенант Трой Матюс. — Офицерът протегна ръката си. — Генерал Флъд ми каза да ви държа в течение.

— Какво е положението с това нещо? — Мич посочи хладилната камера. Двамата мъже със скафандрите монтираха някакво устройство около нея.

— Това е портативен рентгенов апарат. В момента правят снимки, за да знаем какво има вътре.

— Господин лейтенант! — извика единият от хората със скафандрите. — Преброих цели шест отделни детонатора!

— Шест? — изуми се офицерът.

— Да, според мен са използвали пластичен експлозив. Има най-малко две дузини възпламенители.

— Шест детонатора. Сигурно се шегуваш. — Матюс извика към паркинга: — Майк, веднага ми донеси бормашината и фиброоптичната камера.

На Рап чутото също не му хареса.

— Какво става?

— Не знам точно. — Лейтенантът нави ръкавите си и се качи на лодката.