Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

— Проектирано е за двеста и шейсет километра в час, но ги поддържа в продължение на сто и шейсет километра, в зависимост от метеорологичните условия.

— Чак толкова далеч няма да ходим. Добре, да си вдигаме чукалата оттук. Летете на запад с максимална скорост. Петнайсетина километра след като излезем от града, обърнете на север. Ще ви дам точния курс след няколко минути.

Рап седна и докато хеликоптерът излиташе, той направи изчисленията наум. Трябваше да изминат приблизително сто километра. С максимална скорост това означаваше вертолетът да изминава по четири километра и нещо на минута. Значи се нуждаеха от поне трийсет минути, за да стигнат, без да се смята излитането и кацането. Закръгли го на трийсет и пет минути за по-голяма сигурност. Той отмести тежкото оловно платнище и повдигна капака на хладилника. Най-близкият електронен брояч показваше, че бомбата ще експлодира след четирийсет и шест минути. Така нямаше да им остане много време за останалата част от плана, но все пак имаше някакъв шанс. Рап нагласи хронометъра на часовника си и покри капака с платнището.

Телефонът му звънна.

— Да.

— Готов ли си? — Беше Раймър.

— Да, вече сме във въздуха.

— Сега ще те свържа.

Последваха няколко изпуквания по линията и Рап чу гласа на президента:

— Мич?

— Да, господин президент.

— Добра работа свърши днес.

Рап се изненада от похвалата. Очакваше за пореден път да го насметат, да го сдъвчат и да го изплюят.

— Благодаря ви, сър.

— Пол ми каза, че нашите техници не са сигурни, че ще предотвратят взрива. Така ли е?

— Да, сър. Казаха ми, че шансът в най-добрия случай е петдесет на петдесет.

— Колко време имаме?

— Четирийсет и пет минути, сър.

Раймър се намеси в разговора:

— Това не е достатъчно да я отнесем в морето, господин президент.

— Тогава какво предлагаш?

— Имаме две възможности. Можем да я потопим в Чесапийк. В този случай жертвите ще бъдат ограничени до броя на съдовете и хората в тях. Заливът не е много дълбок, но радиоактивният дъжд ще е доста продължителен. В крайна сметка ще се сблъскаме със значителен радиоактивен облак, който ще се разпростре на стотици километри. И тъй като вятърът духа от изток, облакът ще се движи към по-гъстонаселените райони.

— Ще достигне ли до Вашингтон?

— Вероятно.

— Какви ще са жертвите?

— Първоначално… вероятно около сто, но дъждът бързо ще увеличи броя до над хиляда. Процентът на болните от рак рязко ще скочи. Освен това ще минат десетки години, преди Чесапийк да се възстанови от екологичната катастрофа.

Настъпи мълчание.

— Какъв е вторият вариант?

— Вторият вариант, сър, е малко противоречив, но при него жертвите ще са най-малко, а вредата за околната среда — минимална.

— Да го чуем тогава.

— Отнасяме бомбата с хеликоптера в Маунт Уедър и я вкарваме вътре. После затваряме дебелите врати, за да намалим радиацията.

Маунт Уедър беше огромен укрепен бункер, построен през петдесетте години на миналия век. Намираше се на деветдесет километра от Белия дом. Беше основният обект във веригата на федералната релокация — система от над петстотин бомбоубежища в пет щата, предназначена да приюти ключовите правителствени служители в случай на ядрено нападение или друго извънредно събитие.

— Маунт Уедър! — извика някой. — Аз съм в Маунт Уедър! Не можете да вкарвате това нещо тук!

Рап позна гласа на главния прокурор. Представи си паническия му поглед и се усмихна. Всяко зло за добро.

— Господин президент — намеси се директорът на вътрешната сигурност, — Маунт Уедър е гръбнакът на нашата система за управление и контрол по време на криза. Цената на едно ново съоръжение ще бъде огромна… поне няколко милиарда долара.

— Ние сме богата страна — отвърна Валъри Джоунс. — Ще построим нов обект. Господин президент, не бива да хвърляме бомбата в залива Чесапийк.

Рап отново се изненада. Вероятно за пръв път той и шефката на кабинета бяха на едно мнение.

— Федералната агенция за управление на кризи ФЕМА има сгради близо до обекта, сър — възпротиви се министър Макелън. — А планината Блу Ридж също е национално богатство като Чесапийк. Апалачите минават на три километра оттам.

— Мисля, че сградите на ФЕМА ще издържат на взрива — отвърна Раймър. — Маунт Уедър се състои от най-твърдата скала на Източното крайбрежие. Освен това има двойни противовзривни врати, всяка от които е дебела метър и половина.

Преди Раймър да продължи, телефонната конферентна връзка се превърна в какофония от гласове и различни мнения. Изведнъж Рап се почувства много уморен. Кожената седалка беше удобна, а лекото поклащане на хеликоптера го унасяше. Прозя се и едва не вдигна краката си върху хладилната камера. В последния момент се сепна.