Николай Теллалов: Слънце недосегаемо (роман-изповед)

— Къде е убитият? — запита той.

— Ами… още не е докаран. Стана някаква чекия, да му ебеш мамата, нещо се счепкахме с гърците… И як дъжд се изсипа над мястото… Тъкмо се разправяхме с техните офицери, понеже онзи нещастник падна в тяхната ничия земя и…

— Кога сте го… застреляли? В колко часа?

Граничарят отговори с точност до минута.

Лейтенантът, превъзходен математик, бързо сметна и се опули.

— Какво… — учуди се граничарят.

— Нищо, нищо — офицерът отново придоби обичайния си израз, леко намръщен и непристъпен.

Но в главата му бръмчеше. Войникът бе тръгнал за наряд в 15:25. Да е бил в селото към 16–16:10. Около седемнайсет часа със сигурност се е намирал на гарата. И после… вместо да си почине до полунощ и след това да застъпи на пост, за по-малко от час е пробягал дванайсетте километра до границата? Какъвто е бил скапан от работа?

Тези изчисления малко го ободриха. Вероятно не ставаше дума за негов войник. Лейтенантът въздъхна с надежда. Не би могъл да бъде той. Защото тогава… следствие, неприятности. Може би край на армейската кариера. Не, не е той, слава богу. Но… липсващият човек по списък, изчезналият автомат?! Ха! Навярно киртакът се е забил в някой от полусрутените складове на гарата и сега кърти… С пушката? С всички налични бойни патрони? Спокойно. Физически не е възможно. Спокойно, всичко ще се размине.

След един час докараха тялото на убития.

Изнесоха го от джип върху гумирано платнище, цялото оплескано с кръв… Лейтенантът обаче първо се взря в автомобила.

— Стрелял ли е по вас? — посочи той „уазката“.

— Не — изпъшка старшина-школникът, докарал с няколкото войници трупа. — Градушка ни би. Леле, другарю старш’ лейтенант, не можете да си представите какво се случи…

Лейтенантът не научи какво толкова бе впечатлило фазана, но забеляза, че момчето е бяло като платно и се тресе от… страх?

Приближиха се офицери, все от капитан нагоре, и лейтенантът не можа да зададе никакви въпроси повече.

— Внесете го някъде на светло за опознаване — разпореди се началникът на заставата.

— Къде?… — плахо попитаха войниците.

— В банята! — сопна се началникът. — Тъкмо да отмиете тази… кочина.

Той стрелна свирепо старши лейтенанта с очи и посочи с ръка, пропускайки всякакво обръщение, в което имаше някакъв обвинителен оттенък:

— Натам, елате…

От загърнатото в платнище тяло стърчаха краката в невероятно мръсни цинтари. Едната гета липсваше. Миришеше на съсирена кръв, урина и изпражнения.

Миришеше на най-грозното нещо за всеки още жив — на смърт.

Лейтенантът преглътна.

— Този боец какво прави тук? — начумерено изръмжа началникът на заставата. — Ей, боец?

Войникът не съумя да издаде никакъв звук. Като хипнотизиран гледаше убития. Ръката му трепереше.

— Той ще опознава — намеси се лейтенантът.

— Вие не си ли познавате хората!?

Твърдо гледайки подполковника в очите, лейтенантът отвърна:

— Съвсем не. Той е от друго поделение.

Началникът на заставата понечи да направи нещо, може би да кресне, но само махна с ръка:

— Хайде тогава, опознавайте… — и просъска нещо през зъби. Може би просто пое въздух.

Някой отметна платнището.

Всички се втрещиха. Освен войниците, които бяха докарали трупа. Те просто загърбиха зрелището, един от тях дори се подпря на стената.

Тялото само приблизително напомняше за човешки останки. През овъглени парцали стърчаха жълтеникави раздробени кости, главата приличаше на размазана с чук, но изотвътре . Напомняше някаква кошмарна дреха от плът и съсирена кръв, която душата бе съблякла и небрежно захвърлила…

След замръзнали от ужас секунди доведеният за опознаване редник припадна. А лейтенантът не съумя да потисне истеричен изблик:

— Това ли да опознавам, другарю подполковник, ха-ха-ха!… — и излезе, олюлявайки се, навън, към вятъра, където стомахът му се обърна и блъвна съдържимото си, пръскайки обувките и крачолите.

Докато хълцаше и се давеше, бършеше брадичката си и кривеше устни от вкуса на стомашен сок, лейтенантът с омерзение се питаше с какво оръжие е било стреляно по нещастника, че е така обезобразен, разкъсан, разкашкан, пфу!…

Последва нов спазъм.

— Другарю старши лейтенант…

Беше старшина-школникът. Подаваше му кърпа. Обикновен пешкир. Офицерът се стегна и взе гнусливо да се бърше.

— Той беше минал покрай наряда — рече изведнъж фазанът, гледайки право пред себе си с разширени очи. — Веднага го подгониха…