Николай Теллалов - Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Спъна се и падна, претърколи се, тялото му избуксува като блокирала гума, той седна със стон от болката в жестоко ожулени длани, колене и лакти, панталонът и ръкавите бяха скъсани.

Седеше и се клатушкаше напред-назад по средата на пътя. Дойде на себе си, с охкане се изправи и куцукайки тръгна надолу по шосето към светлините на селцето, където живееше. Мислите му се въртяха единствено около кислородна вода, бинт и риванолов разтвор. И нещо против главоболие. И някое-друго хапче елениум.

Далеч зад него хълмът бе пуст.

Никой, освен офицерът, отговарящ за работната група, не знаеше за какво ще служи траншеята. Даже и двамата старшини нямаха представа за чий кеф пада толкова копане. Войниците бяха командировани от три поделения и от различни батальони, затова не се познаваха помежду си. И ако в началото проявяваха естественото момчешко любопитство, много скоро бачкането потисна всякакви емоции, освен глуха омраза. Дали в изкопа щеше да легне силов кабел към близката застава, или бе предназначен за свързочна линия, а може би тук щяха да минават някакви тръби — кой му пука? Никой от младежите вече не се вълнуваше от това. Може дори да не послужи за нищо — просто за чанч, колкото да се намира занятие за деветнайсетгодишни глупаци, които нямат достатъчно връзки, за да се уредят на по-скатана служба.

От тях се искаше трап, дълъг седем километра. Широчина — колкото да има място за кирката, лопатата и държащия ги боец, дълбочина — метър и петдесет под терена. Мрачният заядлив старши лейтенант мереше траншеята с разграфен прът. Всички мразеха и пръчката, и офицера.

Всяка сутрин два бордовака ЗИЛ-131 чакаха момчетата на някаква забутана и навярно от десетилетия изоставена железопътна гара с един-единствен прояден от ръжда коловоз, който свършваше под куп траверси, с годините потънали в хълмче от пръст. В бараката до релсите, която вероятно бе бивш склад, сводната работна група нощуваше. Всеки ден в „лагера“ оставаха двама души да се грижат за печката и чистотата в импровизираното „спално“. Те трябваше и да охраняват обекта, въоръжени с автомати. Обикновено щастливците проспиваха целия ден зад залостената врата на тухлената съборетина.

В пет и петнайсет ранни зори камионите потегляха и около шест-шест и нещо пристигаха на място. Войниците скачаха от тях сънени и мрачни, пушеха по цигара, строяваха се в колона, нарамили кирки, лопати и термоси с горещ чай. В брезентови мешки носеха омръзналите им до смърт консерви и по един хляб на човек дневно. Хлябът бързо ставаше твърд като буца и абсолютно негоден за ядене, затова по-голямата му част се излапваше на вечеря, когато бе пресен и към него имаше топла храна. Сухите остатъци се преглъщаха през почивките след обилно топене в соса на консервите, често загрявани — по желание — с бензиновата лампа на старшините.

От мястото на стоварването към проклетия изкоп колоната стигаше пеш през гората. Вървяха на фенерчета през калта. После местеха в тъмнината маскировъчни мрежи, с които прикриваха работата си откъм границата, макар че до нея имаше десетина километра.

Закусваха набързо и вече имаше достатъчно виделина да започват. Тъпото скотско блъскане в земята продължаваше с две почивки до вечерта. Ако валеше дъжд — обтягаха брезентови платнища и продължаваха под тях. Младежите вече не роптаеха. Когато изобщо се случваше да отворят уста, само псуваха. От време на време лейтенантът и фатмаците хващаха инструмент, колкото да се поразкършат и загреят. Това не им печелеше никакво уважение. Войниците просто не обръщаха внимание на началниците си, а продължаваха сляпо и злобно да раняват земята, да вадят каменните ѝ кости, да режат с белове и кирки сухожилията ѝ от преплетени корени. Сиво кално небе над безлистни дървесни корони, кафяво-сива кална почва и три дузини момчета в кални шаячни униформи. Тъмносиви шинели висяха на черни клони, също там жълтееха токи на колани и като капки кръв или горски ягоди червенееха петолъчки на кепетата.

Ако силно застудяваше, лейтенантът с намусена физиономия сипваше бутилка „Слънчев бряг“ в баката с чай. Алкохолът никак не радваше войнишките сърца, но сгряваше тялото, съживяваше мазолестите ръце. Къртовският труд продължаваше до здрач. В последния час от работния ден момчетата почти без резултат човъркаха земята, офицерът щъкаше по целия участък и тихо, през зъби, им се караше.

Най-сетне команда „отбой“! Облекчение, но не и радост, защото утре пак щеше да бъде същото, предизвикваше командата за строяване. И ако сутринта колоната вървеше без следа от ентусиазъм, то вечерта войниците направо се влачеха. Въпреки заповедта, пушеха по пътя, криейки огънчетата в ръкавите. Лейтенантът неизменно им правеше забележка.